Определение № 3585 от 31.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3061/2026 г.

Производството е по чл. 229 – чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс.. Образувано е по частна жалба на "Божан“ ЕООД - гр. Русе против определение № 4566/04.02.2026 г. по адм. дело № 1282/2026 г. на Административен съд – София - град. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на оспорения съдебен акт. Иска се неговата отмяна и връщане на делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на жалбата по същество. Ответникът по частната жалба – заместник - директорът на Дирекция „Миграция“ към МВР не ангажира становище. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение намира частната жалба за подадена от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на определението за валидност, допустимост и правилност, е основателна. С определение № 4566/04.02.2026 г. по адм. дело № 1282/2026 г. състав на Административен съд – София - град е оставил без разглеждане жалбата на „Божан“ ЕООД, срещу отказ рег. № 5364р-155 от 05.01.2026 г. на заместник-директора на Дирекция „Миграция“ – МВР да издаде разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за работа и пребиваване“ на Г. Х., гражданин на Турция. Прекратил е производството по делото на основание чл. 159, т. 4 АПК. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че „Божан“ ЕООД по никакъв начин не е засегнато от отказа на Заместник-директора на Дирекция „Миграция“ – МВР, поради това, че не засяга негови права и законни интереси, нито създава задължения за него. Приел също, че макар в заявлението на Г. Х., гражданин на Турция, с което е поискано издаване на разрешение за продължително пребиваване, дружеството-жалбоподател да фигурира като бъдещ работодател на чужденеца, то отказът засяга единствено права и законни интереси на Г. Х., гражданин на Турция. Определението е неправилно. От фактическа страна се установява по безспорен начин, че производството пред Административен съд София – град е образувано по постъпила на 23.01.2026 г. жалба от „Божан“ ЕООД срещу отказ на заместник-директора на дирекция „Миграция“ при МВР за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“ на турския гражданин Х. Г.. С разпореждане от 23.01.2026 г. на заместник-председателя на АССГ, е изискана от административния орган административната преписка. Същата е постъпила в съда на 30.01.2026 г. Видно от придружителното писмо, съдът е уведомен, че в дирекция „Миграция“ е постъпила жалба и от чуждия гражданин срещу същия индивидуален административен акт, като екземпляр от нея е изпратен с преписката. Следователно още към момента на сезиране на съда са били налице две жалби срещу един и същ административен акт, подадени от различни лица. Тези лица имат различни адреси, които не се намират в един съдебен район, поради което съгласно чл. 133, ал. 2, изр. второ от АПК делото следва да се разгледа от административния съд по седалището на органа, издал акта. В случая това е Административен съд – София - град. Предмет на двете жалби е един и същ административен акт, поради което са налице предпоставките на чл. 162, ал. 3 от АПК за съвместно разглеждане на жалбите в едно производство. От правна страна, настоящият съдебен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, приема следното: Предмет на съдебен контрол в настоящото съдебно производство е преценката на първоинстанционния съд относно наличието на правен интерес на работодателя да оспорва отказа за издаване на единно разрешение за пребиваване и работа на чужденеца. Това е въпрос по допустимостта на жалбата, който е решен от първоинстанционния съд при неправилна интерпретация на материалния закон. Съгласно чл. 24и, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България, заявлението за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа може да бъде подадено както лично от чужденеца, така и от работодателя или упълномощено от него лице. Законодателят изрично е предоставил на работодателя процесуалното качество на заявител, което го легитимира като страна в административното производство. Това качество се потвърждава и от разпоредбата на ал. 20 на същия член, съгласно която за постановените решения се уведомява заявителят, без да се прави разграничение между отделните възможни субекти, подали заявлението. От систематичното тълкуване на разпоредбата следва, че производството по издаване на единното разрешение не е едностранно насочено единствено към защита на права на чужденеца, а представлява сложна административна процедура, в която са съчетани елементи както на правото на пребиваване, така и на достъпа до пазара на труда. В този смисъл работодателят не участва в производството като трето, външно лице, а като активен субект, чиято инициатива и участие са предпоставка за неговото развитие. В подкрепа на този извод са и множеството задължения, възложени от закона именно на работодателя – да обоснове необходимостта от наемане на чужденец, да представи доказателства за проведено търсене на работна сила на вътрешния пазар, да декларира спазването на условията на труд и заплащане, както и да представи конкретен трудов договор. Тези задължения не са формални, а съставляват съществена част от фактическия състав, обуславящ издаването на разрешението, поради което работодателят е носител на собствени права и законни интереси в рамките на производството. Отказът за издаване на разрешение по чл. 24и засяга пряко и неблагоприятно правната сфера на работодателя. С постановяването му се препятства възможността за реализиране на вече предприети организационни и правни действия по наемане на конкретен работник, включително сключен срочен трудов договор, чието влизане в сила е поставено в зависимост от издаването на разрешението. Това води до невъзможност за заемане на съответната длъжност и до засягане на икономическите и организационни интереси на работодателя. Съгласно принципите, закрепени в Административнопроцесуалния кодекс, право на оспорване имат лицата, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или застрашени от административния акт. В случая е налице пряко, лично и неблагоприятно засягане на законния интерес на работодателя, произтичащ от възможността да осигури необходимата му работна сила чрез предвидения от закона ред. Тези изводи се подкрепят и от правото на Европейския съюз. С § 22 от преходните и заключителни разпоредби на закона за изменение и допълнение на ЗЧРБ (обн., ДВ, бр. 70 от 9.08.2013 г.) са въведени изискванията на Директива 2011/98/ЕС. Съгласно съображение 10 от преамбюла на директивата държавите членки следва да определят дали заявлението се подава от гражданина на трета държава или от неговия работодател, като същевременно се допуска участието и на двамата в процедурата. Разпоредбите на чл. 2, б. „г“ и чл. 4, § 1 от Директивата изрично предвиждат, че единната процедура се основава на заявление, подадено от един от тези субекти, което води до постановяване на решение по него. Оттук следва, че правото на Съюза признава работодателя като самостоятелен и активно легитимиран участник в процедурата по издаване на единно разрешение. В производството по чл. 24и ЗЧРБ работодателят не действа като процесуален субституент, а като страна по бъдещото трудово правоотношение, която защитава собствен правен интерес от осигуряване на работна сила с необходимите качества. Дори да се приеме, че работодателят упражнява чуждо материално право, този извод не води до автоматично отпадане на правния му интерес от оспорване. Противното би означавало да се признае правото му да инициира административното производство, но да се отрече възможността да защити резултата от него, което е несъвместимо с изискването за ефективна съдебна защита, закрепено както в чл. 8, § 2 от Директива 2011/98/ЕС, така и в чл. 47 от Харта на основните права на Европейския съюз. По изложените съображения настоящият състав на Върховният административен съд приема, че когато работодателят е подал заявлението за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“, той притежава самостоятелен правен интерес да оспори постановения отказ, като лице, засегнато по смисъла на административнопроцесуалния кодекс и правото на Европейския съюз. В същия смисъл е и актуалната практика на Върховния административен съд - Определение № 6313 от 11.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5577/2025 г., IV о. и Определение № 7437 от 07.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6301/2025 г., IV о. Гореизложеното налага извод, че прекратителното определение на Административен съд София - град следва да бъде отменено като неправилно, а делото да бъде върнато на същия съд и съдебен състав за продължаване на съдопроизводствените действия.