Решение № 238 от 29.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1252/2009 г.

Решение № 238 от 29.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1252/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Н. А., Е. П. А., Д. Б. Р., Г. Т. Н., всички от [населено място], подадена от пълномощника им адвокат В. К. -Б., срещу въззивно решение № 1274 от 03.07.2009 г. по гр. дело № 1071/2009 г. на Пловдивския окръжен съд. С определение от 30.07.2010 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по правен въпрос, свързан с момента на трансформиране правото на строеж върху конкретен обект от сграда в право на собственост - с изграждането в груб строеж на всеки самостоятелен и отделен обект на вещни права, или с изграждането в груб строеж на цялата сграда, в която се намират тези обекти. Касаторите сочат неправилно прилагане на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Според тях е незаконосъобразен изводът на въззивния съд, че е без значение завършването на цялата сграда, щом като конкретният процесен обект на собственост е бил изграден в груб вид. Ответниците по касация Д. Д. К. и И. В. К., [населено място], Пловдивска област оспорват касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на II г. о., след проверка на заявените в касационната жалба основания за отмяна на решението, приема следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 463 от 24.02.2009 г. по гр. д. № 2699/2008 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторите срещу Д. Д. К. и И. В. К. установителен иск, че последните не са собственици на обекти в жилищна сграда в дворно място, находящо се в [населено място], [улица], съставляващо имот пл. № 810, парцел IV, кв. 27 по плана на [населено място], [жк], а именно апартамент "Г", находящ се на първия етаж на сградата със застроена площ 77,82 кв. м. с изложение югозапад-запад-северозапад и магазин от две нива с мезонетна връзка, склад и тоалетна със застроена площ 77,10 кв. м. За да постанови решението си въззивният съд е възприел фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, съгласно които искът е неоснователен, тъй като процесните апартамент и магазин са изградени -завършени в груб вид, с което е изпълнено изискването на чл. 63, ал. 1 ЗС, независимо, че цялата сграда не е завършена в груб строеж. Те са били годен предмет на прехвърлителната сделка, сключена между ответниците по иска, обективирана с нотариален акт № 6/1999 г. По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК настоящият състав приема следното: С ТР№ 1/2011 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК е уеднаквена съдебната практика и е дадено тълкуване на понятието "упражняване правото на строеж", употребено в чл. 67 ЗС, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти. Прието е, че в такива случаи правото на строеж, включително и при последващо прехвърляне на правото на строеж на други лица, се счита упражнено по смисъла на чл. 67 ЗС с изграждане на цялата сграда до степен груб вид, а не когато са изградени отделните обекти в нея - гаражи, магазини, апартаменти и др. Изключение от това правило е допустимо само в хипотезата на чл. 152, ал. 2 ЗУТ - когато разрешението за строеж е издадено за отделни етапи на строежите, които могат да се използват самостоятелно, а за жилищните сгради и за отделни етажи от сградата при условие, че се завърши архитектурно-пространственото и фасадното оформяне на всеки етап. Последната хипотеза на изключението не е налице в настоящия случай. С оглед изложеното правото на строеж по смисъла на чл. 67 ЗС е упражнено при изграждане на сградата в груб строеж или завършване на съответния етап от строителството в хипотезата на чл. 152, ал. 2 ЗУТ както при учредено право на строеж на един правен субект за цялата сграда, така и когато този субект прехвърли правото на строеж за отделни обекти на трети лица. По основателността на касационната жалба. С оглед изложеното по-горе следва да се приеме, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но е неправилно, тъй като е постановено в противоречие на материалния закон. Установено е по делото, че ищците са собственици на дворно място - УПИ IV, пл. № 810, кв. 27 по плана на "Х. Б. -север", [населено място]. С нотариален акт № 122/1997 г. те са учредили на [фирма] право на строеж за четириетажна жилищна сграда, включваща жилищни и нежилищни обекти, измежду които и процесния апартамент и магазин. Договорът е развален с влязло в сила съдебно решение от 26.01.2007 г. по гр. д. № 148/2006 г. на Пловдивски окръжен съд. С нотариален акт № 6/1999 г. дружеството е продало на ответника Д. К. по време на брака му с И. К. процесните два имота като изградени в "груб строеж". От техническата експертиза е категорично установено, че предвидената по одобрения архитектурен проект четириетажна жилищна сграда с партерен и сутеренен етаж към 1998 г. и 1999 г., както и към момента на експертизата не е изградена изцяло до степен "груб строеж" по смисъла на § 5, т. 46 ДР ЗУТ. Тя е изградена при неизпълнени колони, стени и плоча над мансардния етаж и без покрив. Преди развалянето на договора за суперфиция с нотариален акт № 6/1999 г. дружеството е прехвърлило процесните обекти на ответниците. С оглед доказателствата по делото и предвид приетото с посоченото по - горе ТР№ 1/2011 г., ОСГК, правото на строеж върху процесните обекти не е упражнено по смисъла на чл. 67 ЗС - с изграждане на сградата в степен "груб строеж", от който момент биха възникнали отделните обекти на правото на собственост в нея. При това положение договорът за покупко-продажба, от който черпят правата си ответниците, не е породил вещно-правен ефект, тъй като няма за предмет самостоятелни обекти на собственост. Като е приел противното въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено, и вместо него на основание чл. 293, ал. 2 ГПК да се постанови друго, с което искът бъде уважен. С оглед изхода на производството и направеното искане, на касаторите следва да се присъдят направените разноски за всички съдебни инстанции разноски в размер на 1500 лева. По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на II г. о.