Определение № 253 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 819/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от К. П. К. и Р. Н. К. чрез пълномощника им адвокат Л. Начева против решение № 1254 от 4.11.2019 г., постановено по гр.д. № 1881 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е потвърдено решение № 215 от 12.06.2019 г. на Районен съд-Карлово за уважаване на предявения от М. Д. Г., Д. Д. Г. и П. Д. Г. против К. П. К. и Р. Н. К. ревандикационен иск по отношение на празно дворно място с площ 686 кв.м., находящо се в [населено място], [община] и съставляващо УПИ *-* в кв.34 по подробния устройствен план на селото и за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на констативен нотариален акт № * от **.2016 г., том *, рег. *, нот.дело № */2016 г. на нотариус № *, като на ищците са присъдени разноски в размер на 1100 лв. за първоинстанционното производство и 780 лв. за въззивното производство. М. Д. Г., Д. Д. Г. и П. Д. Г. са подали чрез пълномощника си адвокат С. П.-К. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Окръжен съд-Пловдив, разглеждайки оплакванията във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение, е посочил, че ищците са основали претендираното право на собственост на наследствено правоприемство и придобивна давност, поради което и произнасянето на първоинстанционния съд на това основание е процесуално допустимо. Въззивният съд е изложил съображения, че в обстоятелствената част на исковата молба, от страна на ищците се сочи, от една страна, че същите са наследници по закон на Д. Д. Г., който придобил процесния имот – по дарение от 1992 г., както и по регулация от 1993 г., както и че считано от 1992 г. до смъртта на наследодателя /2014 г./, той и семейството му, /в т.ч. тримата ищци/, а след смъртта на наследодателя, неговите наследници-ищците, са ползвали процесния имот - празно дворно място от 686 кв.м., /съставляващо УПИ *-*, кв. 34 по ПУП на [населено място], одобрен със заповед № 93/1992 г. при граници: улица,УПИ *-* и УПИ *-*/; като ползването на имота продължило до 2017 г., когато ответникът премахнал оградата между имота на ищците и неговия имот. След подаване на отговора на исковата молба от страна на ответниците, от същите е подадена и молба, с която се заявява, че предявяват насрещен иск, /лист 44-45 от делото; по-късно, неприет за разглеждане от съда като недопустим/. В писмения отговор на насрещния иск, в срока по чл. 131 от ГПК, от страна на тримата ищци, изрично се заявява възражение за придобиване на процесния имот по давност от 1992 г. от наследодателя им Д. Г. до смъртта му през 2014 г., а след това – като владян от ищците, негови наследници по закон –до 2017 г., когато ответникът премахнал оградата между собствения му от запад имот и процесния. При тези констатации окръжният съд е приел, че в случая, ищците по първоначалния иск законосъобразно са упражнили правото си на възражение срещу иска на ответниците, в случая – възражение за придобиване на процесния имот по давност, съгласно чл.131, ал.2, т.5 от ГПК. Поради което и разглеждането на предявения иск с правно основание чл.108 от ЗС, въз основа на заявено от ищците под формата на възражение - изтекла придобивна давност, като придобивно основание за претендирано от тях право на собственост, се явява допустимо, при което и се явява и допустимо обжалваното решение на районния съд постановено по този иск. Преценявайки правилността на атакуваното пред него решение, Окръжен съд-Пловдив е констатирал, че за да постанови обжалваното решение, с което уважава като основателен предявения ревандикационен иск по чл.108 ЗС, районният съд излага съображения, както следва: Приема установена по делото идентичност между имота описан в нот. акт № *, том *, нот. дело № */1992 г. на Карловски районен съд – празно дворно място с площ от 442 кв. метра, съставляващо имот с пл. № *, за който е отреден парцел * в квартал 34 по плана на [населено място], одобрен със Заповед №865/1992 г., собственост на ищците като наследници на Д. Д. Г. и имота по нот. акт № */**.2016 г., том *, peг. № *, нот. дело № */2016 г. на нотариус С. Р., с който ответниците се легитимират като собственици по давностно владение, продължило повече от десет години на 420/686 ид. части от празно дворно място, находящо се в [населено място], цялото с площ от 686 кв. м., съставляващо УПИ *-* в кв. 34 по плана на селото, при съседи: улица, УПИ *-* и УПИ *-*. Както и приема, че от разпита на свидетелите по делото се установява, че докато почине през 2014 г. Д. Г. стопанисвал имота, който бил негова собственост – оградил го е с мрежа от всички страни, направил е врата откъм улицата, обработвал е земята, отглеждал е овощни дръвчета, т. е. упражнявал е пълна фактическа власт върху него; от което следвал и изводът, че няма как ответниците да са придобили по давностно владение продължило повече от 10 години спорните 420/686 ид. части; както и доколкото се установява по безспорен начин навлизането на ответниците в имота на ищците, премахването на ограда и отсичането на дървета в него, /след смъртта на Д. Г. през 2014 г./, искът по чл.108 ЗС следва да бъде уважен изцяло. Основателността на главния ревандикационен иск обуславя основателността и на акцесорно искане по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по наследство и давностно владение № */**.2016 г., том *, peг. № *, нот. дело № */2016 г. на нотариус с peг. № * на НК, с район на действие – района на PC - [населено място]. Въззивният съд е препратил към тези мотиви на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК. Разглеждайки доводите във въззивната жалба е приел, че страните не спорят относно, установени с допустими доказателствени средства в първоинстанционното производство, обстоятелства: страните са собственици на два съседни имота в [населено място] и всеки от тях разполага с титул за собственост. Процесният имот представлява 420/686 ид. части, които според ищците представляват част от собственото им дворно място с площ 686 кв. м., а в същото време ответникът се е снабдил с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка – нот. акт № */**.2016 г., том *, peг. № *, нот. дело № */2016 г. на нотариус рег. № *, съгласно който тези идеални части попадат в неговото дворно място. Установено е по делото, че регулационният статут на двата имота се е променял през годините в зависимост от изменението на кадастралния и регулационен план на [населено място], прилагането на регулацията и изкупуването от страните на придаваеми части и съответно са настъпвали промени в конфигурацията на парцелите и планоснимачните им номера. Налице е идентичност между между спорния процесен имот с част от имот с пл.№ *, респективно, от УПИ *-*, кв. 34 по ПУП на селото, съгласно регулационния план одобрен през1992 г., действащ и към 2016 г., съгласно прието от съда като компетентно изготвено заключение на СТЕ, неоспорено от страните. Т.е., налице е идентичност между имота описан в нот. акт № *, том *, нот. дело № */1992 г. на Карловски районен съд – празно дворно място с площ от 442 кв. метра, съставляващо имот с пл. № *, за който е отреден парцел * в квартал 34 по плана, одобрен със Заповед №865/1992 г., собственост на ищците и имота по нот. акт № */**.2016 г., том *, peг. № *, нот. дело № */2016 г., с който ответниците се легитимират като собственици по давностно владение, продължило повече от десет години на 420/686 ид. части от празно дворно място, цялото с площ от 686 кв. м., съставляващо УПИ *-* в кв. 34 по плана на селото, при съседи: улица, УПИ *-* и УПИ *-*. Спорен е въпросът за придобиване на процесния имот по давност. Нотариалният акт по обстоятелствена проверка, с който ответниците се легитимират като собственици по давностно владение, има формална, както и материално-правна сила относно отразените от нотариуса обстоятелства – за осъществяване на фактическа власт върху имота от страна на ответниците, предвид разпитаните от него свидетели по нотариалното дело. Поради което и въззивният съд е счел, че при доказателствена тежест за ищците да установят осъществено в тяхна полза давностно владение върху процесния имот, с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК, по делото са налице доказателства, от които може да се направи несъмнен извод, че наследодателят на ищците от 1992 г. до смъртта си 2014 г., а след това, ищците, като негови наследници по закон, са осъществявали несмущавано владение върху спорния имот, включително и по отношение на ответника, чак до 2017 г., когато последният е съборил оградата между неговия имот и този на ищците. Този извод е основан на непротиворечивите показания на двамата свидетели, упражняващи и правомощия на кмет в [населено място], съответно, за периода от 1988 г.-1995 г., както и от 1995 г.-2015 г., при което имащи и непосредствени впечатления относно ползването на процесния имот от страна на наследодателя Д. Г. откакто се е сдобил с нотариалния акт за дарение 1992 г. до смъртта си през 2014 г.; като чак след неговата смърт, ответникът навлязъл в процесния имот, премахнал оградата, изсякъл няколко дръвчета, като извадил и нотариален акт по обстоятелствена проверка по-късно /през 2016 г./. При тези изводи съдът е счел, че доказателствената сила на издадения през 2016 г. нотариален акт по обстоятелствена проверка в полза на ответника, относно придобиване по давност на процесното място, се явява оборена от събраните по настоящето дело доказателства. По направено оплакване във въззивната жалба, окръжният съд е посочил, че в случая, доколкото правният интерес от предявяване на иска, се обуславя и от констатираното от ищците, че ответниците са се снабдили по давностно владение с Нотариален акт установявайки, че са завладели, именно 420 върху 686 ид. части, именно от този имот, за който ищците твърдят, че целият от 686 кв. м. е тяхна собственост, то без значение за настоящия спор е дали регулацията е приложена или не за процесния имот. В касационната жалба, съдържаща и изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.второ, евентуално предл.трето ГПК. Настоящият съдебен състав приема, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.второ с цел преценка процесуалната допустимост на въззивното решение, в което липсват изводи, касаещи посоченото от ищците главно придобивно основание – договор за дарение от 1992 г. и наследствено правоприемство, а са формирани изводи само от отношение на наведеното с оглед отговора на насрещната исковата молба евентуално придобивно основание – придобивна давност. П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение