Решение № 3017 от 17.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 223/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началник на отдел „Миграция“ – СДВР, чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт М.Георгиева, срещу решение №35060/24.10.2025г., постановено по адм. дело №8484/2025г. на Административен съд – София-град. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. При изложени съображения, касационният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното решение, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В условие на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Молба от процесуалния представител на касационния жалбоподател. Ответникът – В. М., гражданин на Иран, чрез пълномощника си адв. Е. Фарад, в представен писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна и моли да бъде отхвърлена, съответно да бъде оставено в сила обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски. Представя писмени бележки. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните и след извършена служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в срока по чл. 211 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение № 35060 от 24.10.2025г., постановено по адм. дело №8484/2025г. на Административен съд – София – град, е отменена по жалба на В. М., гражданин на Иран, заповед рег.№533з-9283/01.08.2025г. на началник на Отдел „Миграция“, при Столична дирекция на вътрешните работи – МВР, с която е отказано издаване разрешение за предоставяне право на продължително пребиваване по заявление вх. №103019 от 18.07.2025г. С втори диспозитив е осъдена Столична дирекция на вътрешните работи – МВР да заплати на В. М., разноски за държавна такса и възнаграждение за един адвокат в размер на 2010 лв. Трети диспозитив изпраща административната преписка на началника на Отдел „Миграция“- СДВР (чл.173, ал.2 АП), който, след като се съобрази със задължителните указания, дадени с решението да разгледа в срок заявление вх. №103019/18.07.2025г. Съдът е приел от фактическа страна, че В. М. е подал заявление, с което е поискал предоставяне на пребиваване в Р.България, на основание чл. 24, ал.1, т. 6 от ЗЧРБ, тъй като същия е представител в Р.България по пълномощие, на регистрирано в Българската търговско-промишлена палата търговско представителство, на регистрирано в Иран дружество „Санат Пажихан Лиан Консултингенджиниърс“. Заявлението е било придружено с изискуемите се документи, в това число договор за наем на недвижим имот и декларация за адрес. От представена докладна записка от 28.07.2025г., е видно, че е била извършена физическа проверка на декларирания адрес на пребиваване, като е посочено, че не е установен никого, касиерът на сградата е заявил, че не познава собствениците на конкретния апартамент, който в момента е необитаем, както и че никога не е виждала търсения чужденец. Бил проведен телефонен разговор със съпруга на Б.П., която е наемодател по договора за наем и собственик на жилището. Съдът е разпитал като свидетели Б. П., която е потвърдил наличието на договор за наем и съдържанието му, както и че не знае дали тримата наематели обитават жилището. Въвела е в апартамента мъж, на когото е предоставила ключ, след което не е посещавала адреса. Също така е бил разпитан и Д. М. Ф. – син на адвокат Фард, който твърди, че познава чужденецът и знае жилището му, тъй като го е превозвал няколко пъти с кола, поради това, че той работи до късно. Сочи, че чужденецът има търговско представителство – офис в центъра на гр. София, като е наел и „стая в един хотел в центъра, тъй като там провеждал бизнес-срещи“. Така дадените показания на двамата свидетели са кредитирани от съда. При тези данни, съдът е приел, че е налице допуснато нарушение на административнопроизводствените правила, изразяващо се в непредоставяне на становище от Държавна агенция „Национална Сигурност“. На следващо място съдът е приел, че административния орган не е установил и доказал по несъмнен начин наличието на основания за отказ по смисъла на чл. 26, ал.1вр. чл. 10, ал.1, т. 23, предл. второ от ЗЧРБ. От така посочената разпоредба на чл. 10, ал.1, т. 23 от ЗЧРБ се изисква деклариране на неверни данни, които според административния орган се отнасят до това, че чужденецът не пребивава на посочения адрес в Р.България. Деклариране в този смисъл е въведено като задължително изискване с нормата на чл. 34, ал.1, т. 3 ППЗЧРБ, според която се изисква чужденецът да представи „доказателства за осигурено жилище“, но не е въведено условие за пребиваване в същото жилище. Съдът е посочил, че не са представени доказателства, които да оборят доказателствената стойност на приложената декларация от Б.П., на договора за наем и на протокола към договора. С докладната записка от 28.07.025г. не се твърди проверяващите служител на Отдел „Миграция“ да са разговаряли със собственика на жилището. От друга страна отразената в докладната записка информация от съпруга на собственика на жилището не опровергава факта на сключване на договора за наем. Съдът е посочил, че административният орган е бил длъжен да се съобрази с чл. 35, чл. 170, ал.1 от АПК, като е следвало да изиска от собственика на имота лично обяснение, да разпореди последваща проверка. На следващо място съдът е приел, че е налице деклариране на неверни данни от чужденеца не съответства на условието по смисъла на чл. 34, ал.1, т. 3 от ППЗЧРБ, за предоставяне на доказателства за осигурено жилище. И не опровергава доказателствената стойност на обсъдените и претендирани от чужденеца частни и официални документи. На последно място е установено, че административинят акт е издаден в нарушение на принципа за последователност и предвидимост. Съдът изрично е подчертал, че в становище рег. №513р-81397/01.08.2025г. на което се позовава административиня орган е констатирано след справка в „информационните масиви на МВР“, че чужденецът към 31.07.2025г., се намира на територията на Р.България. Решение е неправилно. При изяснена фактическа обстановка, установена от събраните по делото писмени доказателства, съдът е достигнал до необоснован, а оттам и неправилен извод за основателност на депозираната пред него жалба. Атакуваният отказ, с който на чужденеца е отказано правото на продължително пребиваване в Република България, е постановен на основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), като конкретно е посочено, че В. М., е декларирал, че пребивава в гр. София, [жк], [улица], [адрес], при извършена физическа проверка е установено, че не живее на адреса, въз основа на което органа е заключил, че чужденеца е декларирал неверни данни. По аргумент от чл. 26, ал. 1 ЗЧРБ отказва се издаване на разрешение за продължаване срока на пребиваване в случаите по чл. 10, ал. 1, т. 23, предвижда отказ за издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Съобразно чл. 24, ал. 1, т. 6 от същия закон, Разрешение за продължително пребиваване могат да получат чужденци, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 и са представители на чуждестранно търговско дружество, представило документи за: данъчна изрядност, за годишен оборот в размер най-малко на 100 000 лева или тяхната равностойност в чуждестранна валута, изчислена по официалния курс на Българската народна банка, валиден в деня на приемане на редовните документи за регистрация на търговското представителство в Българската търговско-промишлена палата, придобит за период от всяка от две последователни години преди регистрацията на търговското му представителство; удостоверение за актуално състояние на чуждестранното лице, издадено не по-рано от 6 месеца и с валидност 6 месеца от датата на издаването му от съответния компетентен орган по регистрацията, съобразно националното му законодателство; тези обстоятелства се удостоверяват при издаването на сертификат от Българската търговско-промишлена палата в резултат на предоставени от чуждестранното лице официални документи от страната по регистрация на търговското дружество; разрешение за пребиваване на това основание могат да получат до двама представители на чуждестранното търговско дружество; при постъпило искане за продължаване срока на пребиваване на това основание Българската търговско-промишлена палата издава нов сертификат след деклариране от търговския представител на извършената от него дейност в периода на предходното пребиваване и в изпълнение на програмата за дейността на представителството; наличие на доказателства за офис, осъществени представителни действия и/или взаимоотношения с български партньори и удостоверение за актуално състояние на чуждестранното лице с валидност 6 месеца от датата на издаването му; чуждестранното лице е задължено в 30-дневен срок от настъпването на промяна в обстоятелствата в своята регистрация да представи удостоверение за актуално състояние, издадено не по-рано от 6 месеца от съответния компетентен орган по регистрацията, съобразно националното му законодателство; търговското представителство е задължено в 7-дневен срок от настъпила промяна в обстоятелствата по регистрацията на представителството да ги декларира писмено в Българската търговско-промишлена палата, която своевременно уведомява за това дирекция "Миграция"; при наличие на данни, че търговското представителство не отговаря на законовите изисквания, компетентните държавни органи информират Българската търговско-промишлена палата с цел предприемане на действия за заличаването му; за извършеното заличаване на търговското представителство се уведомяват органите за административен контрол на чужденците в Република България. А според чл. 14, ал. 1 ППЗЧРБ, са предвидени документите приложими към заявлението. По делото липсва спор, че подаденото от иранския гражданин заявление е именно за предоставяне на право на продължително пребиваване на чужденец в Република България на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. поради факта, че е представител на чуждестранно търговско дружество регистрирано от Българската търговско-промишлена палата търговско представителство в Р.България. Липсва и спор, че лицето е представило документи с цел да докаже адрес на пребиваване. Основанието, послужило на началник на отдел „Миграция“ – СДВР да откаже на гражданина на Иран предоставянето на право на продължително пребиваване в Република България, е чл. 26, ал. 1 ЗЧРБ във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Разпоредбата предвижда да се постанови отказ, когато заявителят е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Спорният въпрос в случая е дали някои от тези документи са с невярно съдържание, съответно дали отразяват неверни данни. Според чл. 14, ал. 1, т. 3 ППЗЧРБ към заявлението за постоянно пребиваване се прилагат доказателства за осигурено жилище. В изпълнение на това изискване заявителят е представил нотариално заверена декларация от Б. П., според която, е заявила, че е съгласна М.В. да бъде адресно регистриран и да ползва възмезно по силата на договор за наем имот находящ се на адрес: гр. София, [жк], [улица] /старо име/ и [улица]/ново име на [улица]/, [адрес]. Представен е и договор за наем. Видно от обстоятелствата, отразени в докладна записка рег. №513р-79017 от 28.07.2025г., изготвена от ст. полицай „АМИС“, на сектор „Незаконна миграция“ към отдел „Миграция“ – СДВР, във връзка с извършена адресна проверка, независимо от подписаната декларация, е установено, че В. М. не е пребивавал на посочения адрес – събрани са сведения, от касиера на сградата, че познава собствениците на ап. 6 и че същите живеят на друг адрес, а ап. 6 в момента е необитаем, както и че никога не е виждала търсения чужд гражданин. Проведен е бил и телефонен разговор със съпруга на собственика, който заявява, че със съпругата му са отдали жилището под наем, през адвокатско дружество на чужди граждани. От свидетелските показания собственика на отдадения под наем имот е заявила, че е отдала под наем жилище за обитаване от трима човека, не знае понастоящем, дали тримата едновременно го обитават. Въвела е в жилището мъж и му е дала ключовете. Твърди, че „касиерка и се е обадила за да се оплаче, че през прозореца били изхвърляни цветя от отдаденото под наем жилище“. Пред първоинстанционния съд е бил разпитан и свидетеля Ф., който е заявил, че познава чужденецът, тъй като майка му е негова адвокатка. Знае за жилището под наем в гр. София на [улица], тъй като го е превозвал няколко пъти с личния му автомобил, тъй като работи до късно. Посочил е че има офис в центъра на гр. София, и че същия е наел и стая в хотел в центъра, тъй като там провеждал бизнес срещи. Докладната записка има характер на официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, като при липса на оспорване по реда на чл. 193 ГПК, се ползва с материална доказателствена сила досежно отразените в него обстоятелства. Съдът не е изпълнил повелята на чл. 172 ГПК във вр чл. 144 АПК, тъй като показания следва да се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната от заинтересованост. В контекста на изложеното, съдът е следвало да съобрази представената докладна – записка, както и да установи, че е налице противоречие между даденото гласно доказателство и докладната от извършена проверка, по отношение на данните дадени от касиера на блока. Също така съдът е следвало да съобрази и представеното разрешение за пребиваване от което е видно, че е посочен друг адрес – гр. София [улица], /л. 29/, както и молба от чуждия гражданин адресирана до директора на Дирекция „Миграция“ – МВР, в което е изложено, че през месец май 2025г. е бил посъветван, след като придобие разрешение за пребиваване, отново да подаде документи за ново разрешение за пребиваване, което да е със срок от една година, с цел събиране на семейството /л. 33/. От изложеното може да се обоснове извод, че чужденецът не пребивава на посочения със заявлението адрес. Следователно оспорващият е декларирал неверни данни, като е заявил адрес, на който не пребивава. Това че чужденецът формално е представил всички изискуеми документи, вкл. доказателства за осигурено жилище, не означава че не е декларирал неверни данни, свързани с пребиваването му на адреса на това жилище. Действително ЗЧРБ и ППЗЧРБ не съдържат изискване чужденецът да пребивава определен период от време без прекъсване на адреса, посочен в заявлението му. В случая е установено само формалното изпълнение на посоченото изискване, тъй като заявителят не е пребивавал в жилището. С оглед на горното, настоящият състав преценява като правилни изводите на административния орган, че е налице хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ ЗЧРБ, а именно - че чужденецът е заявил неверни данни, че има осигурено жилище. Данните по делото действително сочат на извод, че представената декларация за осигуряване на жилище и адрес в Република България цели чужденецът да получи право на постоянно пребиваване в страната, като формално отговори на всички изисквания за представяне на документи в тази насока. Неправилно АССГ е приел, че е налице съществено нарушение на производствените правила с оглед обстоятелството, че не е било представено становище на ДАНС. Действително становището на ДАНС е част от съгласувателната процедура по чл. 22, ал. 4 ЗЧРБ и чл. 57, ал. 1 ППЗЧРБ, има задължителен характер за Отдел „Миграция“, като в случая е безспорно, че то не е било представено като част от окомплектованата административна преписка. Липсата му представлява процесуално нарушение, което обаче не се преценява като съществено, защото в конкретния случай не би могло да доведе до друг резултат, тъй като оспореният отказ не се основава на това становище, а се отнася до невярно декларирани данни. Предвид фактическата установеност по делото настоящият състав на Върховния административен съд приема, че за началник на отдел „Миграция“ – СДВР са били налице материалноправните предпоставки по чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ за постановяване на отказ. Като е достигнал до друг извод, административният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Делото е изяснено от фактическа страна, поради което следва да бъде постановен друг акт по съществото на спора, с което жалбата на В. М. срещу оспорения отказ на началник на Отдел „Миграция“ – МВР следва да бъде отхвърлена като неоснователна. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 АПК в полза на касационния жалбоподател следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 102.25 евро, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ и чл. 4 вр. с чл. 27 от Закон за въвеждане на еврото. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,