Определение № 8802 от 02.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8249/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 166, ал. 4 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. А. Б. от гр.София, подадена чрез процесуален представител – адвокат Ц. Бояджиева, срещу определение № 28816 от 16.07.2026 год. постановено по адм. дело № 8724/2026 год. по описа на Административен съд София-град. С обжалваното определение административният съд е отхвърлил искането на Г. А. Б. за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 26-4332-002967 от 15.06.2026 г., издадена от полицейски инспектор в отдел „Пътна полиция“ към Столична дирекция на вътрешните работи. С частната жалба се навеждат доводи за неправилност на обжалваното определение като се прави искане за отмяната му, и произнасяне по същество - да бъде уважено искането на частният жалбоподател за спиране изпълнението на обжалвания от него административен акт. Ответникът по делото –полицейски инспектор в отдел „Пътна полиция“ към Столична дирекция на вътрешните работи, не изразява становище по допустимостта и основателността на подадената частната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, счита частната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна поради следните съображения: Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба от Г. А. Б., подадена чрез адв. Ц. Бояджиева, против ЗППАМ № 26-4332-002967 от 15.06.2026 г., издадена от полицейски инспектор в отдел „Пътна полиция“ към Столична дирекция на вътрешните работи, с която на жалбоподателя на основание чл. 171, т. 4 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) е наложена принудителна административна мярка – изземване на свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) на водач, на който са му отнети всички контролни точки и не е изпълнил задължението си по чл. 157, ал. 4 ЗДвП. В хода на съдебното производството пред административния съд е направено искане с правно основание чл. 166, ал. 2 във вр. с ал. 4 АПК – за спиране на допуснатото по закон предварителното изпълнение на заповедта. Първоинстанционният съд е постановил обжалваното пред настоящата инстанция определение, с което е отхвърлил искането. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че оспорената ЗППАМ № 26-4332-002967 от 15.06.2026 г., издадена от полицейски инспектор в отдел „Пътна полиция“ към Столична дирекция на вътрешните работи, подлежи на предварително изпълнение по силата чл. 172, ал. 6 ЗДвП. При подадено искане за спиране на предварителното изпълнение в тежест на адресата на акта било да докаже, че то би могло да му причини значителна или трудно поправима вреда, по смисъла на чл. 166, ал. 4 във вр. с ал. 2 АПК. Съдът е извел, че предпоставките, при които може да бъде спряно предварителното изпълнение, са нови факти и обстоятелства, поради които самото предварително изпълнение би могло да причини значителна или трудно поправима вреда на оспорващия. Доказателствената тежест за тези нови факти и обстоятелства и въздействието им върху правната сфера на адресата на акта била негова. За да бъде спряно предварителното изпълнение, жалбоподателят следвало да заяви и докаже вида и вероятността за настъпване на твърдените от него вреди от изпълнението, за да се прецени дали са значителни като основание за спирането му, тоест следва да установи, че от допуснатото по закон предварително изпълнение ще последва значителна или трудно поправима вреда или че ще бъде засегнат особено важен негов интерес. В конкретния случай жалбоподателят не сочил и не представял доказателства за конкретни вреди, които биха могли да му бъдат причинени от предварителното изпълнение на обжалваната заповед. Искането му се основавало единствено на твърдения за търпени вредни последици, без те да са подкрепени със съответните документи. При тази доказателствена непълнота съдът не можел да прецени дали твърденията в искането за спиране отговарят на действителността и доколко установяват факти, обосноваващи извод за настъпване на вреди, противопоставими като степен на значимост на защитимите от законодателя. Въз основа на гореизложеното съдът е обосновал извод, че искането за спиране на предварителното изпълнение е неоснователно и го е отхвърлил. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. В настоящото производство обхватът на спора се ограничава до обжалвания първоинстанционен съдебен акт. Същият касае отхвърлено искане за спиране на предварително изпълнение на наложена ЗППАМ. Затова и твърденията в частната жалба, касаещи незаконосъобразност на административния акт не подлежат на обсъждане от настоящата касационна инстанция. Съгласно чл. 166, ал. 4 АПК допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2, а именно ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. В хипотезата на чл. 166, ал. 4 АПК молителят е този, който следва да докаже значителна или трудно поправима вреда, която предварителното изпълнение на акта ще му причини. Последното не е единственото изискване за спиране на предварителното изпълнение. При липса на нормативно регламентирани критерии, чрез които да се преценява основателността на искането, съдебната практика е извела, че тези последици следва да са от такова естество, че да могат да се противопоставят на значимостта на целите, които законът поставя с предварителното изпълнение. Законодателят е оценил прилагането на ПАМ по чл. 171, т. 4 ЗДвП – „изземване на свидетелството за правоуправление на МПС“ като породено от деяние с висока степен на обществена значимост. В тази насока допуснатото по закон предварително изпълнение на тази ПАМ е за защита на особено значими ценности и права. Фактите, които жалбоподателят претендира като противопоставими, следва да са със същата степен на значимост. В процесния казус частният жалбоподателят е сезирал първоинстанционния съд с молба за спиране на предварителното изпълнение. Обосновал е искането си с посочване на следните причини, повторени и в частната жалба пред настоящата касационна инстанция, а именно наличие на малък семеен бизнес, като за да извършва търговска дейност, използва автомобила си и снабдява със стоки магазин за плодове и зеленчуци. Освен това бил болен от [заличен текст] и това налагало да ползва автомобила за да ходи на прегледи. По отношение на тези твърдения настоящият състав на Върховния административен съд намира следното: На първо място, освен твърденията в първоначалната жалба и в частната жалба, жалбоподателят не е представил други доказателства, с които да подкрепи твърдението си, че извършва реално търговска дейност, както и че страда от посоченото заболяване. Както правилно е отбелязал и административният съд, по делото няма представени доказателства относно релевираната дейност и здравословно състояние на оспорващия. На следващо място, твърденията на частния жалбоподател за значението на СУМПС за търговската му дейност сами по себе си не обосновават автоматично наличието на значителна или трудно поправима вреда от предварителното изпълнение. В случая дори да се приеме, че личният интерес на жалбоподателя е накърнен поради невъзможността му да управлява МПС, по делото не се установява това накърняване да е в резултат на нови обстоятелства, каквото е изричното изискване на чл. 166, ал. 2, изр. последно АПК, за да се спре изпълнението на акта. В допълнение, и с оглед на гореизложеното, в рамките на института на предварително изпълнение водещо значение има балансът между обществения и личния интерес. В случая предварителното изпълнение на процесната заповед е допуснато по силата на закона в обществен интерес, на който не е противопоставен застрашен или накърнен личен интерес на частният жалбоподател със същата или по-висока степен на значимост, поради което административният съд правилно е отхвърлил искането. Лишаването на водача от СУМПС е вследствие на неговото поведение, застрашило обществени отношения, които притежават висока степен на значимост, тъй като касаят животът и здравето на членовете на обществото и нормалното установяване на обществения ред. Именно изброените се явяват с по-висока степен на значимост от личния интерес на жалбоподателя, останал недоказан в производството. Неоснователно е възражението в частната жалба, че първоинстанционният съд е подходил формално, като не е извършил преценка за наличието на вреди, извършвайки дължима преценка относно характера на наложената мярка, нейната продължителност, в каква степен засяга правата на лицето. Действително в мотивите на обжалваното определение неправилно е посочено името на частния жалбоподател, но в случая се касае за техническа грешка, която не е довела до неправилност на обжалвания съдебен акт. Както в обстоятелствената част на определението, така и в диспозитива ясно е посочено името на жалбоподателя, поради което липсва съмнение за изразената от съда воля. В съответствие с разпоредбата на чл. 166, ал. 2 АПК, твърденията на жалбоподателя относно законосъобразността на оспорваната ПАМ не са предмет на настоящото производство. Обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, първо отделение