Определение № 75 от 22.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3413/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. И. Ц. като пълномощник на С. П. Ц. срещу въззивно решение № 4034, постановено на 08.07.2020 г. по в. гр. д. № 5135/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от касатора срещу А. Р. Й. и М. Р. Г. искове с правно основание чл.124 ГПК във вр. с чл.79 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците правото на собственост в полза на ищцата на основание придобивна давност върху следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], представляващ апартамент № 152 в сграда № 1, находяща се в поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 40,54 кв. м., заедно с таванско помещение № 4 и припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси, разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. какво е приложното поле на института на придобивната давност в отношенията между сънаследници и при предаване на владението приживе от наследодателите; кога е приложима презумпцията на чл.69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост, като се поддържа противоречие с тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по тълкувателно дело № 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС; 2. какво е значението на предварителната уговорка с наследодателите за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота и дали е необходимо още приживе на наследодателя тази негова воля да бъде доведена до знанието на останалите лица – бъдещи наследници; сочи се противоречие с решение № 31/11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г. на първо г. о., решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на първо г. о., решение № 32/08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на първо г. о., решение № 60/07.06.2018 г. по гр. д. № 2420/2017 г. на първо г. о.; 3. налице ли е обективна невъзможност за демонстриране на намерението за своене от владеещ съсобственик, когато невладеещият съсобственик е бил „неизвестен“; поддържа се противоречие с решение № 17/01.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г. на ВКС, второ г. о., решение № 51/02.06.2016 г. по гр. д. № 68/2016 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на първо г. о. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. По въведените предпоставки за допускане на касационно обжалване, настоящият състав намира следното: Предявените пред районния съд искове са за установяване правото на собственост върху процесния апартамент. Ищцата е изложила съображения, че на основание наследствено правоприемство от сестра си Л. М., починала през 2009 г., притежава 4/6 ид. ч. от имота, а останалите идеални части е придобила по давност. Ответниците са дъщери на Р. М. /съпруг на Л. М./. Посочила е, че от 2004 г., когато е починал Р. М., владее целия имот като свой. Живяла е заедно със сестра си в друго населено място, където е полагала грижи за нея. Имотът е представлявал съпружеска имуществена общност на наследодателите. Във възивната жалба е въвела твърдение, че фактическата власт е била упражнявана чрез трето лице – внучката Б. К., както и че тя е била предадена на ищцата приживе от сестра й Л. М. и нейния съпруг Р. М.. В отговорите на исковата молба ответниците А. Р. Й. и М. Р. Г. не са оспорили принадлежността на правото на собственост на ищцата върху 4/6 ид. ч. от процесния апартамент, останали в наследство от Л. М.. Възразили са, че ищцата не е придобила на основание придобивна давност притежаваните от тях идеални части от наследството на Р. М. /по 1/6 ид. ч. за всяка от тях/. Според показанията на свидетеля Й., посочен от ищцата, в апартамента е виждал само нея /до 2007 г./ и внучката й Б. К., която от тази година ползва жилището. Свидетелката Н. /дъщеря на ответницата А. Й./ сочи, че знае от баба си, че от 2003 г. в апартамента под наем е живяла внучката на ищцата. Същото обстоятелство е възпроизведено и в показанията на свидетелката А. /дъщеря на ответницата М. Г./. Във въззивното решение е прието, че не е доказано ищцата да е упражнявала фактическа власт върху процесния апартамент от 2004 г. Посочено е, че несвоевременно с въззивната жалба са наведени доводи за осъществявано владение чрез трето лице – внучката на ищцата. След анализ на свидетелските показания е обоснован извод, че процесния апартамент е бил обитаван от Б. К., която е допусната от Р. и Л. М. като негов наемател. Изложени са съображения, че не е демонстрирано намерение за своене по отношение на ответниците нито от ищцата, нито от нейната внучка. От гласните доказателства не се установява отблъскване на останалите наследници. От тях е видно единствено, че в процесния период от време апартаментът е бил ползван от внучката на ищцата въз основа на наемно правоотношение. Същата е имала качеството на държател, като не е доказана промяна в намерението, с което е била упражнявана фактическата власт. В обобщение е направил извод, че не е осъществено основанието придобивна давност. Ответниците не са изгубили правото си на собственост върху притежаваните по силата на наследяване идеални части от процесния имот. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставените първи и втори въпрос са свързани с наличието на предварителна уговорка за предаване на владението на ищцата от наследодателката Л. М. и нейния съпруг Р. М.. Действително, когато владението е установено по този начин и няма данни фактическата власт да е отнета, действа презумпцията на чл.69 и на чл.83 от ЗС – приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. В настоящата хипотеза обаче твърдението за наличието на такава предварителна уговорка е било въведено едва във въззивната жалба и не е подлежало на разглеждане. Третият въпрос е обоснован с необходимостта от демонстриране на намерението за своене и наличието на обективна невъзможност за това. Решаващите изводи на въззивния съд са изведени от липсата на упражнявана фактическа власт от ищцата. Твърдението, че такава е била упражнявана чрез внучката Б. К. също е въведено едва във въззивното производство, а и от събраните гласни доказателства се установява, че същата е имала качеството на държател. Настоящият състав приема, че са налице предпоставките на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение поради вероятната му недопустимост в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за установяване правото на собственост на ищцата върху 4/6 ид. ч. от процесния имот. По отношение на тези идеални части е липсвал правен интерес за ищцата да претендира установяване на правото си на собственост. Тяхната принадлежност не е оспорена от ответниците. Претендираното от ищцата право е правото върху притежаваните от ответниците общо 2/6 ид. ч. по силата на наследствено правоприемство, за които се твърди, че са придобити на основание придобивна давност. Поради изложените по-горе съображения, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК с цел преценка неговата допустимост в описаната по-горе част. С оглед допускането на касационното обжалване, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба, в допуснатата до обжалване част, в размер на 95,23 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение