Решение № 216 от 19.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2008/2014 г.

Решение № 216 от 19.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2008/2014 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място]; [фирма] [населено място]; [фирма] [населено място]; [фирма] [населено място]; [фирма]; Денка К. Д., В. В. С. и Слава Н. С. срещу решение № 2011 от 11.12.13 г. по гр. д. № 3013/13 г. на Пловдивския окръжен съд. Жалбоподателите считат, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се произнесъл по нередовна /бланкетна/ жалба. Решението е и неправилно, тъй като съдът не е обсъдил оплакванията, съдържащи се в уточнението към жалбата, подадено в срока за отстраняване на нейната нередовност. Първоинстанционното решение, потвърдено от въззивния съд без разглеждане на спора по същество, също е неправилно от материалноправна гледна точка. Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че въззивното решение е допустимо и правилно. Въззивният съд правилно е приложил процесуалния закон, като е отказал да се произнесе по уточнение на бланкетна жалба, направено след изтичане на срока за обжалване. Развива и доводи по съществото на правния спор. С определение № 272 от 30.04.2014 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса до кой момент може да се допълва въззивна жалба - до изтичане на срока за въззивно обжалване или до изтичане на срока за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба, както и длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по основания за неправилност на първоинстанционното решение, посочени в допълнение към въззивна жалба, което е подадено след срока по чл. 259 ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване нередовностите на въззивната жалба. По поставения въпрос настоящият състав приема следното: Изискванията към съдържанието на въззивната жалба са изброени в 7 точки на чл. 260 ГПК. Според т. 3 на чл. 260 ГПК въззивната жалба следва да съдържа указания в какво се състои порочността на първоинстанционното решение. В случай, че жалбата няма такова съдържание, тя не е нередовна и не може да бъде оставяна без движение и връщана от съда. Това следва от разпоредбата на чл. 262 ГПК, според която жалбата не може да бъде върната, ако не отговаря на изискванията на чл. 260, т. 3 ГПК. Решението, постановено по такава жалба, е допустимо. С решение № 246 от 23.10.13 г. по гр. д. № 3418/13 г. на ВКС, I ГО, постановено в производство по чл. 290 ГПК, е даден отговор на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване и по настоящото дело. Прието е, че до изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК за обжалване на първоинстанционното решение подадената от страната бланкетна жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, второинстанционният съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. Макар да не е изрично посочено, от решението на ВКС следва, че когато въззивната жалба е оставена без движение на някакво друго основание, а не защото е бланкетна, подаденото уточнение на основанията за въззивно обжалване, ако е след изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване недостатъците на жалбата, обвързва съда само доколкото съдържа оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради неправилно приложение на императивна правна норма. Тук следва да се има предвид и тълкуването на чл. 269 ГПК, направено с т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Дадените разрешения в посочената задължителна практика на ВКС следва да се приложат и по настоящото дело, по което въззивният съд, произнасяйки се по бланкетна жалба, не се е произнесъл по въведеното с уточнението на жалбата оплакване за нарушаване на императивна материалноправна норма - чл. 64 ЗС, вр. решение № 48 от 25.04.2014 г. по гр. д. № 2410/2013 г. на ВКС, I ГО, с което е прието, че тази норма е императивна. По съществото на касационната жалба: С решение № 3224/17.07.13 г. по гр. д. № 46/13 г. на Пловдивския районен съд е отхвърлен владелческият иск, предявен от [фирма] [населено място]; [фирма] [населено място]; [фирма] [населено място]; [фирма] [населено място]; [фирма]; Денка К. Д., В. В. С. и Слава Н. С. срещу [фирма] [населено място] за възстановяване на владението на ищците върху ПИ № 56784.539.81 по КК на [населено място]. Искът се основава на твърдения, че на 04.07.2012 г. ответникът е отнел от ищците владението на имот с идентификатор 56784.539.81 по КК и КР на [населено място]. Този имот ищците ползвали още от 1997 г. като прилежаща площ към собствените им сгради и обекти в сгради, построени в същия имот и в съседен имот с идентификатор 56784.539.552. Отнемането на владението се изразявало в струпване на строителни материали върху спорния имот, които възпрепятствали достъпа на ищците до техните обекти, а впоследствие - обособяване на паркинг с бариера, за достъпа до който се следи от частна охранителна фирма на ответното дружество. За да отхвърли този иск първоинстанционният съд е приел, че ищците са ползвали спорния имот за преминаване и паркиране във връзка с правомощията им по чл. 64 ЗС, но не са упражнявали върху него владение или държане, затова нямат право на защита по чл. 76 ЗС. Решението на районния съд е обжалвано от ищците с бланкетна въззивна жалба, в която само е посочен порокът неправилност, без да е конкретизирано в какво се изразява той. Тази жалба е оставена без движение с указание за внасяне на държавна такса. В срока за внасяне на таксата, но след изтичане на двуседмичния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК за въззивно обжалване, ищците са подали молба, с която са развили подробно оплакванията си за материална незаконосъобразност на решението на районния съд. Посочили са, че с исковете по чл. 76 ЗС се брани фактическото състояние; че по тези спорове съдът установява само факти, а не права; че правото на собственост в случая е ирелевантно; че не е приложена презумпцията на чл. 69 ЗС, според която се приема, че владелецът държи имота като свой, както и че не е съобразено правилно значението на упражняваното от ищците ползване на процесния имот в изпълнение на правомощието им по чл. 64 ЗС, на което те се позовали в отговора на нотариалната покана за освобождаване на имота. За да потвърди първоинстационното решение, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 269 ГПК следва да се произнесе служебно само по валидността на решението; по допустимостта му - в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от изложеното в жалбата. В случая решението е валидно и допустимо. В жалбата липсват конкретни оплаквания за неговата правилност, затова той не може да извършва служебна проверка по правилността. Настоящият състав на ВКС приема, че обжалваното въззивно решение е процесуално допустимо, тъй като е постановено по редовна жалба. Макар тази жалба да е бланкетна, съдът дължи произнасяне по нея, тъй като неспазването на изискването на чл. 260, т. 3 ГПК за съдържанието на жалбата не е основание за връщането и, съгласно чл. 262 ГПК. По същество решението е неправилно. Въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по уточнението на въззивната жалба, въпреки че то е направено след изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК. В уточнението се съдържа оплакване за нарушаване на императивна материалноправна норма - чл. 64 ЗС, разгледана във връзката с предявения владелчески иск. Въззивният съд дължи произнасяне по този въпрос, съобразно приетото по-горе в настоящото решение. Той е следвало да вземе становище по въпроса дали квазивладението, каквото по своето естество представлява правомощието по чл. 64 ЗС, се ползва от защита чрез предявяване на владелчески иск, както и да прецени какъв точно владелчески иск е предявен - чл. 76 или чл. 75 ЗС. Липсата на произнасяне по тези въпроси налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,