Определение № 50246 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1991/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Подадена е частна жалба от К. К. Б. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. К. М., срещу определение № 261796 от 17.03.2022 г., с което е изменено решение № 260064 от 06.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 260/2021 г. на Софийския градски съд, в частта му за разноските, като жалбоподателят е осъден да заплати на адвокат М. Т. Б. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ в размер на 726,25 лв. - за безплатно процесуално представителство и защита на В. Т. Д. и Г. Т. Д. в производството по в. гр. д. № 260/2021 г. по описа на Софийския градски съд. В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на друг, с който да се остави без уважение искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, респ. за намаляване на присъденото възнаграждение поради прекомерност. Ответните страни по жалбата М. В. Т. Д. и Г. Т. Д., чрез адв. М. Б., са подали писмен отговор, в който са изразили становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след като прецени данните и доводите по делото, намира следното: Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима, но разгледана по същество тя е неоснователна. С обжалваното определение е уважено искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските по съображения, че по делото е представен договор за правна защита и съдействие, с посочено основание по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА за оказване на правна помощ на М. Д. и Г. Д. за касационно обжалване на отмененото въззивно решение, а в производството пред въззивния съд процесуалният представител е заявил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА и е представил списък по чл. 80 ГПК. Посочено е, че съгласно актуалната практика на ВКС /определение № 213 от 31.05.2021 г. по ч. т. д № 997/2021 г., I т. о., определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I г. о./ отсъствието на писмен договор за предоставяна безплатна правна помощ не е пречка за присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. В случая пълномощникът на М. Д. и Г. Д. е осъществил процесуално представителство пред Софийския градски съд, поради което искането за определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 9, ал. 1, вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е основателно и следва да му се присъди в размер на 726,25 лв. Определението е правилно. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА при оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което съдът определя в размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая това възнаграждение се определя съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед материалния интерес. Предмет на делото е предявен отрицателен установителен иск по отношение на 1/2 ид.част от недвижим имот с данъчна оценка от 7925 лв., с оглед на което минимално дължимото адвокатско възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от наредбата е в размер на 726,25 лв. и направеното от жалбоподателя възражение за прекомерност на присъденото възнаграждение е неоснователно. Позовавайки се на практиката на ВКС, Софийският градски съд правилно е приел, че когато по делото е оказана безплатна правна защита, на адвоката се присъжда адвокатско възнаграждение на основание чл. 36, ал. 2 и при липсата на писмен договор за правна помощ. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от горното, Върховният касационен съд, II г. о.,