Определение № 313 от 14.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11830/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от М. К. Т. срещу Определение №18866/04.10.2024 г., постановено по адм. дело №9517/2024 г. по описа на Административен съд София–град. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл. 209, т.3, предл. първо АПК и моли да бъде отменено като такова. Ответникът – заместник-министърът правосъдието чрез пълномощниците П. Николова – главен юрисконсулт в дирекция „Правни дейности“ и В. Христов – юрисконсулт в дирекция „Правни дейности“, изразява становище за неоснователност на частната жалба и за правилност на обжалваното определение. Върховният административен съд, шесто отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, тъй като е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК срещу акт, който подлежи на съдебен контрол. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение Административен съд София–град е оставил без разглеждане подадената жалба от М. К. Т. срещу писмо с изх.№ 94-М-297/24 от 05.09.2024 г., издадено от заместник-министър на правосъдието, надлежно оправомощен от министъра на правосъдието чрез делегиране на съответните права, съгласно заповед № ЛС-01-18/22.04.2024 г. С писмото е отхвърлено като неоснователно заявлението му на основание чл. 60е, ал. 1, т. 1 от ЗСВ от Закона за съдебната власт (ЗСВ), за определяне на обезщетение по реда на Глава трета “а“ от Закона за съдебната власт и производството по адм. дело № 9517 по описа на Административен съд София–град за 2024 г. е прекратено. Съдът е приел, че актът по чл. 60е ЗСВ, с който се отхвърля заявлението в производството по чл. 60а и сл. ЗСВ, не подлежи на съдебно обжалване тъй като това производство не завършва с издаването или с отказ да бъде издаден административен акт и не се преклудира правото му на съдебна защита по чл. 2б ЗОДОВ. Определението е валидно, допустимо и правилно. С обжалваното пред първоинстанционния съд писмо е обективирано волеизявление на заместник-министъра на правосъдието, с което се оставя без уважение заявлението на жалбоподателя за определяне на компенсаторно обезщетение за нарушаване на правото му по чл. 6, параграф 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС или само „Конвенцията“). Мотивите на органа са обосновани от резултати от проверка на Инспектората към Висшия съдебен съвет, съгласно които продължителността на производството във връзка с предявени от лицето пенсионни права, не надхвърля разумния срок. За да достигне до посочения правен резултат съдът е обосновал извод, че правомощията на министъра на правосъдието по подаденото заявление са регламентирани в чл. 60е ЗСВ, като съгласно чл. 60е, ал. 1 ЗСВ министърът или оправомощено от него лице въз основа на установените от проверяващия състав факти и обстоятелства отхвърля заявлението като неоснователно, когато продължителността на производството не надхвърля разумния срок или забавянето се дължи на действия или бездействия на заявителя или на негов законен или процесуален представител. Съгласно ал. 2 когато правото на заявителя на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, министърът или оправомощено от него лице определя размер на обезщетьението съобразно практиката на Европейския съд по правата на човека и предлага сключване на споразумение със заявителя. В случая оправомощеният административен орган е отхвърлил заявлението като неоснователно, съгласно чл. 60е, ал. 1, т. 1 ЗСВ, както се посочи, тъй като спорът не е подведомствен на административния съд. Изводите на административния съд за недопустимост на първоинстанционната жалба са правилни, защото заместник- министърът на правосъдието се е произнесъл с акт по чл. 60е, ал. 1 ЗСВ, който в случая не подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 145 и сл. от АПК. Съгласно чл. 60е, ал. 2 ЗСВ, когато правото на заявителя на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, министърът на правосъдието или оправомощено от него лице определя размер на обезщетението съобразно практиката на Европейския съд по правата на човека и предлага сключване на споразумение със заявителя. Отхвърлянето на заявлението за обезщетение на основание чл. 60 е, ал. 1, т. 1 ЗСВ е процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 2 б, ал. 1 от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (загл. изм. - ДВ, бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г., само „ЗОДОВ“). Съгласно чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2 б, ал. 1 само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. Следователно и в двете хипотези на изчерпана административна процедура без постигнато споразумение - отхвърляне на заявлението като неоснователно по реда на чл. 60 е, ал. 1 от ЗСВ или отказ за сключване на споразумение от страна на заявителя, поради непостигнато съгласие относно размера на обезщетението в случаите по ал. 2, законодателят е предвидил исков ред за защита на правото на обезщетение, който се осъществява пред компетентния съд. С разпоредбите на чл. 2 б, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ се изключва съдебният контрол по реда на АПК от административния съд. Обратното би означавало изземване на компетентността на гражданския съд. Разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Конвенцията следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. Разпоредбата на чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение - достатъчно е изходът от производството да е решаващ за съответното право на лицето(параграф 65 от делото Перез срещу Франция, § 66 от делото М. де Азеведо срещу Португалия и § 29 от делото Хелмърс с/у Швеция -Европейски съд по правата на човека). От своя страна нормата на чл. 2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, параграф 1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека. Претендираното от жалбоподателя право ще се определи в светлината на чл. 6, параграф 1 от Конвенцията не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат пред вид предметът и целта на Конвенцията. Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. При преценката дали е налице гражданско право отправната точка следва да бъдат разпоредбите на приложимия национален закон и тълкуването им от вътрешните съдилища (М. и В. З. с/у Холандия, параграф 49). По реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи. Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както на лицата, по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите. Разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда, и по-специално - сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи ( § 82 по делото С. срещу Русия и решението по делото Кемаш с/у Франция § 60). С оглед на така посочените съображения първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. Воден от горепосоченото и на основание чл. 221, ал.2, предл. първо във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд