Определение № 1411 от 28.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1880/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Енерго-Про Продажби“АД против определение № 338 от 17.05.2022 г. по т.д.№ 666/21 г. на Варненския апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото решение № 43 от 17.02.2022 г. в частта за разноските, направени по водене на делото пред въззивната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение. В частната жалба е оспорен крайният извод на състава на въззивния съд, че дължимото адвокатско възнаграждение се изчислява върху сбора от цената на всички искове, съобразно общия материален интерес по делото, който е един, когато с една искова молба един ищец е предявил срещу ответника обективно кумулативно съединени оценяеми искове. Поддържа се, че по делото са предявени множество обективно съединени искове за главница и мораторна лихва, поради което при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се приложи нормата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г., според която за всеки един от исковете се изчислява отделно възнаграждение, съобразно материалния интерес по всеки един от тях. С позоваване на цитирана в частната жалба казуална практика на Върховния касационен съд се твърди, че съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, определен от цената на всеки обективно съединен иск поотделно, а не от сбора на претендираните по всеки от тях суми. Поддържа се, че ако минималното адвокатско възнаграждение бъде изчислено по възприетия от преобладаващата практика на ВКС начин, заплатеният в производството хонорар от 9768 лв. с ДДС не надвишава съществено определения минимум в чл. 7, ал. 1, т. 4 и т. 5 от Наредба № 1/2004 г. в редакцията на нормата към датата на сключване на договора за адвокатска защита, който възлиза на 8706,56 лв. с ДДС. Затова се твърди, че в противоречие с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК въззивният съд е намалил претендираното от „Енерго-Про Продажби“АД адвокатско възнаграждение под минималния размер, установен в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. Оспорено е и наличието на предпоставките по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване на възнаграждението. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното определение и за постановяване на друго, с което на дружеството да бъде присъдено действително заплатеното от него за защита пред въззивната инстанция адвокатско възнаграждение в размер на 9768 лева с ДДС. Претендират се и разноски за заплатено адвокатско възнаграждение и за държавна такса по частната жалба в общ размер на 495 лв. Ответникът по частната жалба „УП България-3“ ЕООД не е изразил становище по нея. Частната жалба е допустима, като подадена в процесуално-преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, от надлежно легитимирана страна, с правен интерес от неговото обжалване. С решение № 43 от 17.02.2022 г., пост. по в.т.д.№ 666/2021 г. Варненският апелативен съд е потвърдил решение № 187/22.06.2021 г. по т.д.№ 1187/2020 г. на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от „УП България-3“ЕООД срещу „Енерго-Про Продажби“АД обективно съединени искове, съответно с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за суми в общ размер от 182 715,41 лева, претендирани по три фактури, а именно № 132/31.10.2017 г., № 133/30.11.2017 г. и № 135/31.12.2017 г., като цена на произведена и доставена електроенергия от възобновяем източник по договор за изкупуване № 94/6.08.2009 г., и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от общо 51 372,02 лева, представляваща лихва за забава върху вземанията по фактурите до датата на исковата молба- 22.10.2020 г. Пред въззивния съд ищцовото дружество- въззиваем във въззивното производство е представило доказателства за уговаряне и действително заплащане на адвокатско възнаграждение за защита пред тази инстанция в общ размер от 9768 лв. с ДДС: договор № 22067/9.09.2021 г., фактура № 23066 от същата дата и нареждане за кредитен превод от 17.09.2021 г., с което сумата е заплатена по банковата сметка на адвокатското дружество. При присъждане на адвокатското възнаграждение, претендирано от „Енерго-Про Продажби“АД за защита пред въззивната инстанция, съдът е намерил за основателно възражението на жалбоподателя за прекомерност на заплатеното такова, с оглед фактическата и правна сложност на делото, като е приел, че то следва да бъде редуцирано до минималния размер по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, в редакцията му към датата на сключване на договора с адвокатското дружество, и го е определил в размер на 7454 лв. върху сбора от цената на всички обективно съединени искове- 234 087 лв. За да остави без уважение молбата на „Енерго-Про Продажби“АД за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на въззивното решение в частта относно присъдените с него разноски за адвокатско възнаграждение, в обжалваното определение от 17.05.2022 г. съдът повторно е изложил съображенията си, релевантни за определяне на неговия размер, а именно, че е уважил възражението на насрещната страна по чл.78, ал.5 от ГПК за неговото намаляване въз основа на преценка за правната и фактическа сложност на спора, както и че минималният размер на възнаграждението следва да бъде определен върху сбора от цената на всички предявени по делото обективно кумулативно съединени оценяеми искове, а не върху цената на всеки от тях поотделно. От данните по делото се установява наличието на предпоставките за намаляване на адвокатското възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. Изводът за неговата прекомерност се формира при съпоставяне на разликата между минималния и действително заплатения от страната, която ги претендира размер, от една страна и от друга- от фактическата и правна сложност на делото, с оглед вида и обема на процесуалните действия по събиране на доказателства и преценката на установените с тях релевантни обстоятелства, обосноваващи или изключващи съществуването на спорното право. В случая пред въззивната инстанция не са били ангажирани и събирани нови доказателства при условията на някоя от хипотезите на чл. 266, ал. 2 и 3 от ГПК, а процесуалните действия на повереника на „Енерго-Про Продажби“АД се изчерпват с депозирането на отговор на подадената от „УП България-3“ЕООД въззивна жалба и с участие в единственото открито съдебно заседание, с което е приключило производството по делото. Ето защо, предвид изхода на спора пред въззивната инстанция на въззиваемото дружество следва да бъде репарирана такава част от заплатеното от него адвокатско възнаграждение, която съответства на минималния размер в действалата към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие редакция на чл. 7, ал. 2, от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. Неправилно е становището на въззивния съд, че при предявяване в едно производство на няколко обективно съединени иска и направено възражение за неговото намаляване по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да бъде определен въз основа на сбора от цената на всички искове. Според чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, в темпорално приложимата щ редакция към датата на сключване на договора за правна защита (ДВ, бр. 84 от 2016 г.), за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на всеки един от предявените искове поотделно. Същевременно, не може да бъде споделено и разбирането на частния жалбоподател, че материалният интерес се съизмерява с вземанията по всяка от трите фактури поотделно, респ. с акцесорните вземания за мораторна лихва върху всяко от главните задължения. Съгласно формираната трайна и непротиворечива казуална практика на Върховния касационен съд, част от която, обективирана в определение № 617 от 27.10.2017г. по ч.т.д. № 1848/2017г. на ВКС, Т. К., II т.о., определение № 359 от 30.07.2018г. по ч.т.д. № 1663/2018г. на ВКС, Т. К., I т.о., определение № 167 от 25.03.2016г. по ч.т.д. № 192/2016г. на ВКС, Т. К., II т.о., е цитирана в постановеното по реда на чл. 288 от ГПК определение № 50408/31.07.2023 г. по т.д.№ 1816/2022 г. на ВКС, Т. К., ІІ т.о., при искова претенция за заплащане на суми, дължими въз основа на множество фактури, цената на иска се определя в зависимост от това дали плащанията са осъществени въз основа на един договор, за вземанията по който е издадена всяка от фактурите, или всяка от тях обективира отделно облигационно отношение, респ. представлява самостоятелно основание, от което произтича посоченото в нея главно парично задължение. В случая процесните фактури удостоверяват задължения за заплащане цената на електроенергия, произведена и доставена в изпълнение на един и същ договор от 6.08.2009 г., а не отделни самостоятелно възникнали облигационни отношения с предмет доставката на електрическа енергия, при което всяка от фактурите представлява отделен договор. От това следва, че по делото са предявени два кумулативно обективно съединени иска, съответно с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за сумата от 182 715,41 лева, претендирана като незаплатена цена на доставената в изпълнение на договора електрическа енергия по трите фактури а втория - по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху сумите по фактурите в размер на 51 372,02 лева. Минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, без ДДС по първия иск възлиза на 5184.30 лв., а по втория- на 2071,16 лв. или общо на 7 255.46 лв., а с ДДС- на 8 706.56 лв. Ето защо обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което на „Енерго-Про Продажби“АД да бъде присъдена разликата от 1252.56 лв. между присъденото с решението по делото адвокатско възнаграждение от 7457 лв. и дължимото такова по чл. 7, ал. 2, т. 5, във връзка с чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС от 8706.56 лв. Неоснователно е искането на частния жалбоподател за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, заплатено за защита в производството по чл. 248 от ГПК и за заплатена по частната жалба държавна такса. Трайна е практиката на Върховния касационен съд, обективирана в определение № 216/17.07.2017 г. по гр. д. № 3648/2016 г., III г.о., определение № 97/25.03.2015 г. по т.д. № 987/2014 г., I т.о., определение № 256/01.08.2017 г. по гр. д. № 1355/2017 г., IV г.о., определение № 18/12.01.2017 г. по ч.гр. д. № 5183/2016 г., IV г.о., определение № 169 от 08.02.2023 г. по гр. д. № 4538/2022 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и мн. други, в смисъл, че поради акцесорния, несамостоятелен характер на производството по чл. 248 от ГПК, като функционално свързано с това по съществото на спора, по отношение на него е неприложима разпоредбата на чл. 81 от ГПК, доколкото с него не се решава материалноправен или процесуалноправен въпрос по гражданско или търговско дело или свързано с него частно производство. Затова в това производство не се дължат разноски съобразно изхода на спора. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,