Определение № 2674 от 16.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 2113/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Публично предприятие за железопътна инфраструктура Железници на Република Северна Македония, [населено място] срещу решение № 260 от 17.04.2024 г. по в. т. д. № 987/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „СК-13 Холдинг“ АД /н./ иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване съществуването на вземането на касатора към „СК – 13 Холдинг“ АД в размер на 2 836 621, 92 лв., представляващо неустойка за периода от 1.07.2019 г. до 28.11.2019 г. по т. 8.7 от Приложение № 1 – Съпроводително писмо към тръжна оферта по договор от 17.07.2013 г. Отговор на касационната жалба е депозиран от адвокат Х. К., назначена за особен представител на длъжника „СК – 13 холдинг“ АД /н./ на основание чл. 29, ал. 2 ГПК с оглед разпоредбата на чл. 635, ал. 3 ТЗ и заличаването на представителя на търговското дружество в търговския регистър. Отговор на касационната жалба е подаден и от третото лице помагач „УниКредит Булбанк“ АД. Делото е насрочено за закрито заседание по чл. 288 ГПК за 3.02.2025 г. Възнаграждението на назначения на основание чл. 29, ал. 2 ГПК особен представител се дължи авансово от ищеца за всяка инстанция. В случая при администриране на делото и с оглед подадената от особения представител молба с разпореждане от 18.09.2024 г. Софийски апелативен съд е отказал да определи възнаграждение за особения представител за касационната инстанция, като е счел, че компетентен да стори това е ВКС. Съдът намира, че на особения представител следва да се определи възнаграждение само за изготвяне на отговор на касационната жалба, като при евентуално допускане на касационното обжалване на атакувания въззивен акт, на представителя ще бъде определено допълнително възнаграждение. Настоящият състав съобрази, че съгласно решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер /чл. 633 ГПК/ на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват база за определяне на възнаграждението на особения представител. Извън това, в разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която също се отнася до назначаване на особен представител на разноски на ищеца, е установено, че възнаграждението се определя съобразно фактическата и правна сложност на делото, включително и под минималния за съответния вид работа размер съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА. След преценка на данните по делото съдът отчете, че фактическата и правна сложност на делото в конкретния случай се определя от предмета му – установителен иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ с предмет вземане за неустойка за забава по договор, сключен между ищеца – публично предприятие със седалище в Република Северна Македония и ответника - търговско дружество със седалище в Република България, изложените касационни доводи и въведените от касатора основания за допускане на касационен контрол и осъществената защита от особения представител чрез депозиране на отговор на касационната жалба. С оглед изложеното настоящият съдебен състав приема, че възнаграждението на особения представител за изготвяне на отговор на касационната жалба с основания за допускане на касационен контрол следва да бъде определено в размер на 2 500 лв., която сума подлежи на внасяне по сметка на ВКС от касатора. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение