Определение № 289 от 14.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4374/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на В. М. Д. против решение № 261304 от 26.02.2021 г., постановено по въззивно гражданско дело №11628 по описа за 2017 г. на Софийския градски съд, ГО, II „А“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 162144 от 3.7.2017 г. по гр.д. № 54052 по описа за 2016 г. на Софийския районен съд, I ГО, 33 състав, за отхвърляне на предявения от В. М. Д. срещу „ЧЕЗ Електро България“ АД иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за установяване недължимостта на сумата от 3 439,29 лв. представляваща главница за доставена електрическа енергия за периода от 25.11.2011 г. до 28.03.2012 г. и лихва за забава в размер на 421,34 лв. за обект с клиентски № 300075138273 и против решение № 264308 от 29.06.2021 г. по същото дело, с което е оставено без уважение искането на касатора за допълване на основното решение с произнасяне по довода за погасяване на вземането по давност. Касаторът твърди, че основното решение е нищожно, недопустимо и неправилно, а решението по искането за допълване противоречи на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Смята, че касационното обжалване на първото решение трябва да се допусне поради неговата вероятна нищожност и недопустимост. Счита, че решението по искането за допълване следва да се допусне до касационно обжалване по въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди всички относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните. Ответникът по касационните жалби „ЧЕЗ Електро България“ АД счита, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решенията на Софийския градски съд, като оспорва жалбите и по същество. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: В. М. Д. е предявил срещу „ЧЕЗ Електро България“ АД установителен иск за недължимост на сумата 7 625,07 лв. главница, представляваща претендирана от ответното дружество цена на потребена електроенергия за периода от 25.11.2011 г. до 26.09.2016 г., както и начислена върху главницата лихва в размер на 2 742,70 лв. за клиентски № 300075138273. Софийският районен съд е констатирал в мотивите на решението си, че за част от исковия период, а именно от 25.11.2011 г. до 28.03.2012 г., ведно с лихвите за забава, исковете са недопустими, тъй като е влязло в сила решение на Софийския градски съд от 16.10.2015 г. по гр. д. № 1276/2015 г., постановено по иск по чл.55 от ЗЗД, с което е установено, че исковите суми за този период за дължими. В диспозитива на решението тези искове за главницата в размер на 3 439,29 лв. за периода от 25.11.2011 г. до 28.03.2012 г. и лихва в размер на 431,34 лв. са оставени без разглеждане. Същевременно обаче същите искове са и отхвърлени. Исковете в останалите части и за другите периоди са уважени и не са предмет на настоящото производство. Във въззивната си жалба В. М. Д. е заявил, че исковете за главницата в размер на 3 439,29 лв. за периода от 25.11.2011 г. до 28.03.2012 г. и за лихва в размер на 431,34 лв. касаят други суми, а не тези, за които е постановено предходното влязло в сила решение на Софийския градски съд. С определение от 23.10.2017 г. въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд в частта, с която са оставени без разглеждане исковете за главницата в размер на 3 439,29,9 за периода от 25.11.2011 г. до 28.03.2012 г. и лихва в размер на 431,34 лв. и е прекратил производството в тази част. След това в решението си по делото Софийският градски съд е констатирал, че с влязлото в сила решение по въззивно гражданско дело № 1276 по описа за 2015 г. е отхвърлен искът на В. Д. срещу същия ответник за връщане на сумата от 4259,97 лв., платена като цена на електрическа енергия за същия обект за периода от 25.11.2011 г. до 28.3.2012 г. Приел е, че се касае за цена на електрическа енергия за същия обект и за същия период, поради което твърдението във въззивната жалба, че се касае за друго вземане, е невярно. Макар исковете да са различни-отрицателен установителен иск за недължимост на вземания и осъдителен иск за връщане на сума, платена без основание, вторият сезиран съд е длъжен да съобрази възникналия вече установителен ефект на предходното съдебно решение. Позовал се е също на извънсъдебно признание за дължимостта на сумите, съдържащо се в споразумителен протокол от 8.5.2012 г. Ето защо в крайна сметка е счел отрицателните установителни искове за недължимост на исковете за главницата в размер на 3 439,29 лв. за периода от 25.11.2011 г. до 28.03.2012 г. и за лихва в размер на 431,34 лв. за неоснователни и е потвърдил първоинстанционното решение в тази част. Касаторът счита, че това решение на Софийския градски съд е нищожно или недопустимо, тъй като въззивният съд е потвърдил вече несъществуващо решение на първоинстанционния съд. Това твърдение е невярно, тъй като Софийският районен съд се е произнесъл с два отделни диспозитива по предмета на настоящото производство-с единия е оставил исковете без разглеждане, а с другия ги е отхвърлил като неоснователни. Диспозитивът, с който исковете са оставени без разглеждане е обезсилено с определение от 23.10.2017 г., но е останал диспозитивът, с който тези искове са били отхвърлени. Именно този диспозитив е потвърдил Софийският градски съд, поради което не се касае за произнасяне по несъществуващо решение на първоинстанционния съд и не може да се приеме, че на това основание обжалваното решение е нищожно или недопустимо. Не може да се счете също, че решението е недопустимо и поради наличие на СПН на предходното решение на СГС, тъй като касаторът е твърдял, че се касае за други, различни вземания, което е наложило отхвърляне на исковете по същество. Решението, с което е оставено без уважение искането на касатора за допълване на основното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по поставения от касатора въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните. Съдът действително има такова задължение при произнасяне по предмета на спора. След като веднъж постанови това решение обаче, поради забраната на чл.246 от ГПК той не може сам да го измени или отмени в производството по чл.250 от ГПК под предлог, че е пропуснал да се произнесе по довод или възражение на страната. Ето защо въпросът на касатора не е от значение за изхода на спора относно правилността на допълнителното решение. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решенията на Софийския градски съд не следва да се допуска. При този изход на спора касаторът дължи на „ЧЕЗ Електро България“ АД 150 лв. юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение