Определение № 3186 от 29.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1924/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ЗД „Бул Инс„АД против определение № 2490/09.10.2023г. по гр.д.№ 3400/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което, в производство по чл. 248 ГПК, е отказано да се допусне изменение на въззивното решение по същото дело, в частта му с характер на определение, по определяне отговорността за разноски. Намира неотносими, с оглед възраженията на ответните страни, съображенията на въззивния съд да не присъди исканите разноски, поради недоказано плащане с представените платежни нареждания. Формирането на размера е обоснован поотделно спрямо всеки от ищците – В. С. и А. Г., съответно: 1/ Материалният интерес във въззивна инстанция по иска на В. С. е 800 000 лева / ищцата е заявила обжалваем интерес от 620 000 лева – отхвърлената част от претенцията й, а ответникът – обжалваем интерес от 180 000 лева – уважената част от претенцията /; за защита пред въззивния съд, по отношение претенцията на В. С., са представени два договора за правна помощ - от 20.12.2022г., с договорено възнаграждение от 33 960 лева с ДДС, доказано изплатено до размера от 32 262 лева и от същата дата – за договорено възнаграждение от 14 280 лева с ДДС, доказано изплатено до размера на 13 566 лева или общ размер на понесени разноски, в защита срещу иска на В. С. във въззивна инстанция - 45 828 лева / 32 262 + 13 566 /. 2/ Материалният интерес във въззивна инстанция по иска на А. Г. е 600 000 лева / ищецът е заявил обжалваем интерес от 550 000 лева – отхвърлената част от претенцията му, а ответникът – обжалваем интерес от 50 000 лева – уважената част от претенцията /; за защита пред въззивния съд, по отношение претенцията на А. Г., са представени два договора за правна помощ - от 20.12.2022г., с договорено възнаграждение от 31 440 лева с ДДС, доказано изплатено до размера от 29 868 лева и от същата дата – за договорено възнаграждение от 5640 лева с ДДС, доказано изплатено в пълен размер или общ размер на понесени разноски, в защита срещу иска на А. Г. във въззивна инстанция 35 508 лева / 29 868 + 5640 /. Платежните нареждания, според жалбоподателя, установяват в пълнота понасянето на разноските, като атакуваното определение ненужно теоретизира възможни хипотези на неосъществен банков превод по същите.Произнасянето на съда, според страната, е следвало да се ограничи до възражението за прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, каквото единствено са противопоставими ищците. За избягване на възникналото съмнение, жалбоподателят сочи представени на съда, ведно с молбата по чл. 248 ГПК, извлечения от банковата сметка на получателя – адв. М. Г., от които е видно заверяване на сметката му, в съответствие с наредените от ЗД „Бул Инс„ АД плащания. Същитеь жалбоподателят сочи, че са останали без коментар в обжалваното определение. Ответните страни - В. С. и А. Г. – оспорват допустимостта на частната жалба, поради непредставен списък на разноски, съгласно чл. 80 ГПК, до приключване на устните състезания във въззивна инстанция, съобразно задължителните указания в ТР № 6 /06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и основателността й – поради липса на доказателства за осъществени плащания на договорените възнаграждения – не съставляват такова доказателство представените 3 бр. авизо за местен превод. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 2 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по частната жалба, настоящият състав съобрази следното: С оглед подадени от всяка от насрещните страни въззивни жалби, материалният интерес от обжалването във въззивна инстанция / по претенциите за обезщетяване на неимуществени вреди, за защитата срещу които единствено се претендират разноски в случая / съвпада с пълния размер на исковете, съответно – 800 000 лева на В. С. и 600 000 лева – на А. Г.. С молба вх. № 3507/16.02.2023г. са представени 6 договора за правна помощ, с приложени платежни нареждания към 3 от тях, с изрично искане – предвид претендиране възмездяването на един вид разноски - от платено адвокатско възнаграждение – молбата да бъде зачетена като списък по смисъла на чл. 80 ГПК, с който се претендира сума от 89 640 лева, с вкл. ДДС / платени от ЗД „ Бул Инс„ АД на адв. М. Г. адвокатски възнаграждения за защита по исковете на двамата ищци, за обезщетяване на неимуществени и на имуществени вреди /. Договорите за възложена защита срещу исковете за обезщетяване на неимуществени вреди, всички с дата 20.12.2022 г., са 4, с които са договорени възнаграждения в размери, както са посочени в първия параграф от настоящото изложение, възпроизвеждащо твърденията в частната жалба. Към договорите за правна помощ, за защита срещу иска за обезщетяване на неимуществени вреди на В. С. - с възнаграждения 33 960 лева и 14 280 лева с вкл. ДДС, посочени в текста на документа като „ платени по банков път „, независимо от последващо съдържание в същите относимо към хипотеза на бъдещо, спрямо сключването на договорите, плащане - са приложени платежни нареждания, съответно за 32 262 лева и 13 566 лева, с посочено основание за превода - „ договор за правна защита „, „ гр.д.№ 3400/22 АС София„. Към договора за правна помощ, за защита срещу иска за обезщетяване на неимуществени вреди на А. Г., с размер на договорено възнаграждение 31 440 лева с вкл. ДДС, е приложено платежно нареждане за сума от 29 868 лева, съдържащо идентично основание за превода. Вторият договор сключен от А. Г., с договорено възнаграждение от 5 640 лева с вкл. ДДС, съдържа изявление с характер на разписка – за изцяло изплатено авансово, в брой, възнаграждение в договорения размер. Отделно е представен списък по чл. 80 ГПК, в който ответникът е посочил заплатено адвокатско възнаграждение от 89 640 лева. Ищците, чрез процесуалния си представител адв. Ю., в съдебно заседание от 09.03.2023 г. са направили само възражение за прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. С оглед правния резултат във въззивна инстанция - частична отмяна на първоинстанционното решение по иска на В. С., за разликата над 150 000 лева / отхвърляне до присъдения размер от 180 000 лева / и по иска на А. Г. – за присъдената му сума от 50 000 лева, с отхвърляне на иска му, въззивният съд е осъдил ищците да възмездят ЗД „Бул Инс„ АД за понесени разноски във въззивна инстанция, от платено адвокатско възнаграждение за защита в същата, съответно: В. С. - 2 784,04 лева и А. Г. – 5 640 лева, с вкл. ДДС. Междувременно е проведен касационен контрол върху въззивното решение, като в частта му по иска на В. С., за обезщетяване на неимуществени вреди, същото е влязло в сила, поради недопускане на касационното обжалване. Настоящата частна жалба на ЗД „Бул Инс„АД, досежно присъдими разноски за защитата му срещу въззивника В. С., съобразно непроменения резултат на въззивна инстанция, подлежи на разглеждане, доколкото би имало основание да се приеме различен изходен размер на доказани и съразмерни на съдържанието на защитата, предвид противопоставеното възражение за прекомерност, разноски от платено адвокатско възнаграждение. В частта му по иска на А. Г. за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивното решение е частично отменено и претенцията му уважена за 50 000 лева. С касационното решение № 163/17.10.2024 г. по т.д.№ 1925/23 г. на настоящия състав, въззивното решение е частично отменено, в частта му с характер на определение по отговорността за разноски, досежно дължимите от А. Г. на ЗД „Бул Инс„ АД за въззивна инстанция, определени в окончателен размер от 5 170 лева с вкл. ДДС. В мотивите си касационният състав изрично е посочил, че определянето се основава на възприетите във въззивното решение стойности, коригирайки ги, с оглед правния резултат в касационна инстанция. За защитата срещу въззивната жалба на А. Г. диспозитивът сумата 5 640 лева, в съответствие със съображенията / стр. 14-15 от въззивното решение /, че представените платежни нареждания не установяват реално плащане на възнагражденията, т.е. доказано се явява само това, за защита на ответника срещу иска на А. Г., в размер на 5 640 лева, с вкл. ДДС, за което договорът за правна помощ инкорпорира и разписка – признание за плащането му. Спрямо уважена към отхвърлена част от касационната жалба, настоящият състав е присъдил окончателно разноски от платено адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция, в размер на 5 170 лева. Следователно, в настоящото производство няма пречка да се разгледа по същество частната жалба на страната, досежно присъдими разноски за защитата й срещу въззивника А. Г., съобразявайки и резултата в касационна инстанция, доколкото би имало основание да се приеме различен изходен размер на доказани и съразмерни на съдържанието на защитата разноски от платено адвокатско възнаграждение. С молбата по чл. 248 ГПК ЗД „Бул Инс„ АД е представило 3 броя авизо за местен превод по сметка на М. Г. в „УниКредит Булбанк „ АД, изходящи от тази банка, от дата 14.02.2023 г., при устни състезания във въззивна инстанция приключили на 09.03.2023 г., с посочено основание на преводите „договор за правна защита „, „ тд 3400.22 АС София „.В предходно представените, с договорите за правна помощ, „платежни нареждания „ е посочена идентична дата 14.02.2023 г.. Както в решението си, така и в определението по чл. 248 ГПК, въззивният съд е мотивирал отказа си да уважи молбата на дружеството, с недоказано заплащане на договорените възнаграждения, поради липса на доказателства за заверяване сметката на процесуалния му представител. По допустимостта на частната жалба: Неоснователно е възражението на ответните страни, че ЗД „ Бул Инс„ АД не е представило списък за разноски, по чл. 80 ГПК, респ. налице са своевременно предявени претенции на дружеството за възмездяване на разноски за въззивна инстанция – до приключване на устните състезания в същата. По съществото на частната жалба: Както е прието в определение по ч.гр.д.№ 4384/2021 г. на ІІ г.о. и по ч.т.д.№ 1123/2015г. на І т.о. на ВКС, към което същото препраща, „ и само платежното нареждане, съставлява достатъчно доказателство за плащането на задължението, когато кредиторът не го оспорва. По отношение адвокатското възнаграждение, страни по облигационната сделка, към която е приложим чл. 75, ал. 3 ЗЗД, са съответната страна - упълномощител и процесуалния й представител - адвокат, а не противната по спора страна. С оглед предмета на производството по чл. 78 ГПК, процесуалният представител на страната, претендираща възмездяване на разноски, аналогично на потвърждаване факта на плащането в договора за правна помощ, когато последното не е уговорено по банков път, би могъл да заяви релевантно за процеса признание, за заверяване сметката му със сумата, с която е задължена сметката на упълномощителя му, но според чл. 75, ал. 3 ЗЗД и простото му непротивопоставяне е достатъчно… Трето за правоотношението по сделката лице не би могло да се позовава на чл. 75, ал. 3 ЗЗД, но на общо основание би могло да оспорва реалността на плащането, когато обоснове правен интерес от това, доколкото хипотетично съществува възможност, въпреки нареждането за плащане такова да не бъде получено от кредитора. Това оспорване, обаче, следва да бъде направено своевременно – с отговора на процесуалното действие, с което са представени доказателствата за понасянето на разноските, стига последното също да е направено своевременно. Когато страната е могла да възрази своевременно, но не е сторила това, с оглед съдебната практика, която не изключва доказателствена сила на платежното нареждане, съответно - на документ, установяващ заверяване единствено сметката на длъжника, не и на кредитора, плащането ще следва да се приеме доказано и само с документа за заверяване сметката на длъжника. Само ако ответната страна не е имала процесуалната възможност да оспори своевременно - до постановяване на акта, по повод който са извършени претендираните разноски, същата би могла да го направи и с отговора на молбата по чл. 248 ГПК. Но и в този случай, доколкото оспорването не изключва автоматично доказателствената стойност на извлечението по сметката на платеца, достатъчна до този момент, с оглед непротивопоставянето на адресата на плащането, а предпоставя допълнителна проверка за действителното приключване на платежната операция, съобразявайки принципа за равнопоставеност на страните, не следва да бъде отказана възможност на претендиращата възмездяване на разноски страна да представи извлечение от сметката на процесуалния си представител “. Вероятно запознат с така формираната практика на касационна инстанция, жалбоподателят ЗД „Бул Инс„ АД се позовава на обхвата на защитата на ищците до приключване на устните състезания във въззивна инстанция – единствено възражение за прекомерност на договорените възнаграждения. С оглед цитираната практика въззивният съд, при липса на противопоставено изрично възражение от ищците, е следвало да зачете формалната доказателствена сила на платежните нареждания, с дата предхождаща датата на устните състезания по делото. Преждеизложените мотиви, обаче, не следва да се възприемат като окончателна преклузия за защитата на противната страна, след като – в случая служебно, от съда – спорът относно доказаност на плащанията е пренесен и в производството по чл. 248 ГПК, в което - на правото на ищците да оспорят същата е противопоставена равностойната възможност на ответника да представи доказателства за заверяване сметката на процесуалния си представител. Такова доказателство съставляват представените 3 бр. авиза за местен превод. Авизото е писмено уведомление, което банките изпращат до клиентите си, за настъпили изменения по сметките им, вследствие постъпления или плащания по тях. Видно е, че авизата изхождат от банка, различна от банката на наредителя, съответно банка на получателя – адв. М. Г. и са уведомление, адресирано до същия за настъпила промяна по сметката му, съгласно платежните нареждания. Предвид това ще следва да се приеме за доказано плащането от ответника на адвокатски възнаграждения за въззивна инстанция, за осъществено процесуално представителство от адв.Г., съответно: за защита срещу иска за обезщетяване на неимуществени вреди на В. С., в размер на 45 828 лева, от които присъдени с въззивното решение 2 784,04 лева, а срещу иска на А. Г. - 35 508 лева, при вече присъдени му, съобразно касационното решение, 5 170 лева. По възражението за прекомерност: Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията, по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и в действителност съставлява пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност на подобно споразумение, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително и когато предвидените в посочената наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Съобразявайки решение на СЕС по дело С– 438/2022, настоящият състав не намира да е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, т.е. с предвидените в чл. 7, ал. 2, т. 6 от същата, който, ако би бил приложен и с оглед окончателния правен резултат, би предпоставил възнаграждение от 20 028,13 лева / 1/8 от присъденото обезщетение / за защитата срещу иска на В. С. и 22 595,83 лева / почти 1 / 2 от присъденото обезщетение / – за защитата срещу иска на А. Г.. Още по-фрапиращи са припадащите се суми, съобразно реално договорените от ответника възнаграждения: 37 235,25 лева – за защитата срещу иска на В. С. и 32 549 лева - за защитата срещу иска на А. Г.. Всяка от посочените суми настоящият състав намира за прекомерна, спрямо правната и фактическа сложност на спора по всеки от исковете – по същество почти еднаква, и съдържанието на осъществената защита във въззивна инстанция, ограничена до депозирана от адв. Г. обща въззивна жалба, обединен отговор на въззивната жалба на ищците и явяване в едно открито съдебно заседание, без събиране на доказателства или други процесуални действия, освен релевиране на правни доводи по съществото на спора. Необосновано прекомерния размер на предявените искове не предпоставя допълнителна правна и фактическа сложност. Предвид това, настоящият състав намира, че възнаграждение в размер на 5 000 лева, ведно с ДДС от 1000 лева или в общ размер от 6 000 лева се явява справедливо и пропорционално на реално положения адвокатски труд, в защита срещу всеки от исковете. Като се приспадне вече присъдената в тежест на ищцата сума – 2 784 лева, и в тежест на ответника – 5 170 лева, частната жалба се явява основателна за допълнително присъдима сума от 3 216 лева, дължима от В. С. и от 820 лева, дължима от А. Г.. Предвид това, атакуваното определение, постановено в производство по чл. 248 ГПК, се явява частично неправилно. Неоснователно е искането на адв. Ю., за присъждане на разноски за осъществена защита на ищците в настоящето производство. Трайно и последователно ВКС приема в своята практика, че разноски в производство по чл. 248 ГПК не се присъждат / така в определение № 97 от 25.03.2015г. по т.д. № 987/2014г. на I т.о., определение № 78/02.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1521/2018г. на I г.о., определение № 216 от 17.17.2017 г. по гр. д. № 3648/2017г. на III-то г.о.; определение № 769/15.12.2017 г. по ч. т. д. № 2696/2017 г. на II т.о. на ВКС и др. /. Тази практика изцяло се споделя от настоящия състав. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение