Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1005/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба от адв. П. П. С. от САК, като процесуален пълномощник на Я. Ш. М., срещу определение № 947 от 16 .0 4. 2020 г. по гр.д. № 2219/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, втори състав, в частта, с която е оставена без уважение подадена от него молба по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 132 от 13.01.2020 г. в частта за разноските. В частната жалба се поддържат доводи за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на определението, с което не е уважено искането за присъждане на адвокатски хонорар за горницата над 873.75 лв. до 1 773.75 лв., определен по реда на чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв), за осъществено от адв. С. процесуално представителство пред въззивната инстанция. По изложените в жалбата съображения се иска отмяна на атакувания съдебен акт и осъждане на ответника в първоинстанционното производство да заплати допълнително сумата от 900 лв. – част от общо дължимото възнаграждение от 1 773.75 лв. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна по частната жалба – Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място]. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на апелативен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания акт, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че производството пред въззивния съд е образувано по въззивни жалби на двете страни – на ищеца Я. Ш. М., който е обжалвал решението на първоинстанционният съд за сумата от 100 000 лв., и на ответника – Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, който е обжалвал решението за сума в размер на 60 000 лв. Въззивният съд е потвърдил изцяло постановеното първоинстанционно решение, с което съответно е приел и двете въззивни жалби за неоснователни, поради което е изложил съображения, че при този изход на спора на адвоката, осъществил безплатно процесулно представителство, се дължи възнаграждение върху материалния интерес на отхвърлената жалба на ответника, съобразен с общия интерес на въззивното производство, или сума в размер на 873.75 лв., изчислена въз основа на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ). Установява се от данните по делото, че в първоинстанционното производство е представен договор за правна защита и съдействие от 14.07.2016 г., сключен между ищеца и адв. С. при условията на чл. 5, т. 1 от НМРАВ, а с пълномощно от същата дата процесуалният представител е бил упълномощен до приключване на делото пред всички инстанции. Във въззивното производство е представен договор за правна защита и съдействие между същите страни от 20.12.2018 г., в който предоставянето на правната помощ отново е уговорено като безплатно по реда на чл. 5, т. 1 от НМРАВ. Предметът на спора в първата инстанция е за присъждане на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) на сумата от 200 000 лв., представляваща част от сумата от 500 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди. С решение № 7796 от 12. 12.2018 г. по гр.д. № 905 0 /2016 г. по описа на Софийски градски съд предявеният иск е уважен за сумата от 100 000 лв., респективно – отхвърлен като неоснователен за разликата над сумата от 100 000 лв. до предявения размер от 200 000 лв. Първоинстанционното решение е било обжалвано както следва – от ищеца Я. М. в отхвърлителната му част, както и от застрахователното дружество в частта, с която искът е уважен за разликата над 40 000 лв. до 100 000 лв. В необжалваната осъдителна част същото е влязло в сила. С решение № 132 от 13 .0 1.2020 г. по гр.д. № 2219/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд решението на първата инстанция е било потвърдено изцяло в обжалваните му части. При така установеното, неправилни са фактическите изводи на въззивния съд за частична неоснователност на молбата по чл. 248 ГПК. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите на оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. Когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от въззивната инстанция, направените от тях разноски за собствените им въззивни жалби не се възлагат върху другата страна, а остават за тяхна сметка. Ако някоя от страните е направила разноски, относими към защитата срещу подадената от другата страна въззивна жалба, то тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК. В настоящия случай, видно от договора за правна защита и съдействие от 20. 12.2018 г. и пълномощното от същата дата, адв. С. е упълномощен да подаде въззивна жалба и да представлява ищеца във въззивната инстанция, като относно дължимото адвокатско възнаграждение е договорено, че правната помощ се предоставя на материално затруднено лице, поради което е безплатна. Въз основа на така учредената му надлежна представителна власт, адв. С. е подал освен въззивна жалба и отговор на въззивната жалба на ответника, като своевременно и надлежно е заявил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв с представяне на списък за разноските. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв пред съответната инстанция е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ, ако то не бъде оспорено. Предвид изложеното, с оглед изхода от спора пред въззивната инстанция и изрично заявената от адв. С. в молбата по чл. 248 ГПК и в настоящата частна жалба претенция, както и направеното от настоящия съдебен състав пресмятане, искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските се явява основателно за сумата от 1 773.75 лв., съгласно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ, представляваща претендиран в този размер хонорар за въззивното производство в полза на адвоката, сключил договора за безплатно оказване на правна помощ и съдействие на материално затруднено лице. При този извод, определението в обжалваната част следва да бъде отменено и на основание чл. 248 ГПК в полза на адвоката-пълномощник да се присъди допълнително сумата от 900 лв. – разлика между определеното от въззивния съд възнаграждение от 873.75 лв. и действително дължимото. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение