Определение № 366 от 09.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 632/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК вр. с чл. 248, ал.3 ГПК. Образувано е по препратена съгласно определение на САС № 417/13.02.2023г. по гр.д.№ 363/23г. частна жалба на З. О. В., чрез адв. Е. И., срещу определение № 12845/13.12.2022г. по гр.д.№ 8412/21г. на СГС, ІV ВС, с което е оставена без уважение молбата й по чл. 248, ал.1 вр. с чл. 250 ГПК за допълване на постановеното по делото въззивно решение №2250/17.08.2022г. с присъждане на 3000 лева адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Жалбоподателят иска отмяна на обжалваното определение като незаконосъобразно. Твърди, че своевременно – с отговора на въззивната жалба, е направил искане за присъждане на разноските за въззивното производство и такива му се дължат с оглед изхода на спора и представените доказателства. Ответната страна по жалбата „Арбитекс Продакшън“ ЕООД оспорва жалбата. Счита искането за недопустимо, предвид обстоятелството, че въззиваемата не е представила списък по чл. 80 ГПК и за неоснователно – тъй като не е направила искане за присъждане на разноските до приключване на спора пред въззивната инстанция. Върховният касационен съд в настоящия състав, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира частната жалба за основателна. Жалбоподателят е ищец, чиито искове са уважени с решението на въззивната инстанция. В отговора на въззивната жалба, на стр. 1-ва, предпоследния абзац ( стр.15 от въззивното дело), ищцата е поискала присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Към отговора е представено пълномощно и договор за правна защита и съдействие, където е отбелязано, че договореният хонорар от 3000 лева е внесен в брой. С решението си от 17.08.2022г. въззивният съд е приел, че въззиваемата, която има право на разноски, предвид изхода на спора, не е направила искане за присъждането им, поради което не й се следват. С молба от 09.09.2020г. ищцата е поискала изменение на въззивното решение в частта за разноските, чрез присъждането на такива в нейна полза. С атакуваното определение въззивният съд е намерил искането за неоснователно, като е изложил съображения, че същото е допустимо, доколкото е налице изобщо пропуск на съда да се произнесе по разноските, за преодоляването на който списъкът по чл. 80 ГПК не е предпоставка, но е неоснователно, тъй като искане за присъждане на разноските във въззивното производство не е направено от ищцата до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция. Касационната инстанция напълно споделя основаните на разрешението по т.8 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК и константната практика на ВКС ( така опр. № 31 от 27.01.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5037/2021 г., II г. о., ГК; опр. № 40 от 23.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 224/2020 г., I т. о., ТК и др.) съображения на въззивния съд по отношение допустимостта на искането по молбата от 09.09.2020г. Липсата на списък по чл. 80 ГПК не преклудира възможността на страната да поиска присъждане на разноски, когато с крайния си акт съдът не се е произнесъл по това искане. Неправилно обаче е приетото от въззивния съд, че молбата е неоснователна. Въззиваемата – ищца е поискала своевременно присъждане на сторените във въззивното производство разноски – с отговора по чл. 263 ГПК, на стр. 1-ва, предпоследен абзац, и е представила доказателства за сторването им. С оглед изхода на спора пред въззивния съд и предвид липсата на възражение за прекомерност от насрещната страна, на ищцата се дължат разноски в пълния размер от 3000 лева. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС