Определение № 520 от 05.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2539/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. С., чрез адв.Д. Х., против решение № 32/06.03.2024г. по гр.д.№19/2024г. по описа на Апелативен съд Варна, с което, след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение, е осъдена С. да заплати на К. Б. Т. на основание чл. 127, ал.2 ЗЗД разликата над 2104, 85 лева до пълния претендиран размер от 42 103.06 лв., представляващ половината от направените от К. Б. Т. погасявания по договор за ипотечен кредит от 06.11.2007г. в „Банка ДСК“ ЕАД, за периода от м. 07.2020г. до м. 07.2022г., ведно със законната лихва от 02.08.2022г. до окончателното й изплащане, и са присъдени разноски. Жалбоподателката твърди, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, без да сочи в какво се изразява то. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК повтаря поставените и с касационната жалба два въпроса, за които твърди да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1/ „Въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства и възраженията на страните?“ и 2/ „Длъжна ли е въззивната инстанция да изложи фактически и правни изводи по спора, като обсъди въз основа на наведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал.2 и ал.3 и чл. 236, ал.2 вр. с чл. 269 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми, когато във въззивната жалба са направени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения?“. Насрещната страна по жалбата – ищецът К. Б. Т.,чрез адв. Б., оспорва жалбата и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на сторените за настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови решението си, въззивният съд е възприел установената от първата инстанция и безспорна между страните фактическа обстановка, според която: Страните са бивши съпрузи, чийто брак, сключен на 25.10.2001г., е бил прекратен с развод на 30.05.2017 г. По време на брака - на 4 06.11.2007г., между „Банка ДСК“ ЕАД, от една страна, като кредитор и съпрузите К. Т. и В. П., от друга страна, като кредитополучатели е сключен договор за кредит в размер на 85 000 лева за закупуване на жилищен имот – апартамент № 42, с площ от 60.46 кв. м., находящ се в[жк], [жилищен адрес] вх. „В“, ет. 6, X. микрорайон по плана на [населено място], ведно с прилежащото му избено помещение, при описани граници, както и 2.4434% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, за срок от 360 месеца, считано от датата на първото усвояване на главницата по кредита. С влязло в сила на 21.05.2020г. съдебно решение е признато между К. Т. и В. С., че първият е едноличен собственик на 44500/84500 ид.ч. от апартамент № 42, а останалите 40000/84500 ид.ч. са съсобствени с В. С. при равни квоти и е допусната делба на апартамента при квоти: за К. Т. – 64500/84500 ид.ч. и за В. С. – 20000/84500 ид.ч. С решение № 261944/14.06.2021г. по гр. д. № 15512/2017 г. по описа на ВРС апартамент № 42 е разпределен по реда на чл. 353 ГПК в изключителна собственост на съделителя Т.. В тази част решението е влязло в сила на 29.07.2021г. В това производство са били разгледани и предявени по реда на чл. 346 от ГПК искания по сметки на съделителите за заплащане на суми, представляващи изпълнение в повече от всеки от бившите съпрузи -солидарни длъжници по договора за банков кредит от 06.11.07г. за периодите: от 30.01.2019г. до 30.06.2020г. (за претенцията на Т.) и от 01.06.2017г. до 17.07.2020г. (за претенцията на С.). Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, размерът на месечните вноски по договора за кредит от 06.11.2007 г. за периода от м. юли 2020 г. до м. юли 2022 г., е общо 16 447.71 лева; ежегодно са били заплащани през месец декември такси в общ размер на 445.67 лева; на 13.07.2022 г. е било извършено предсрочно погасяване на кредита чрез внасяне на сумата от 67 759.41 лева. Общият размер на сумите, платени по кредита през изследвания период, е в размер на 84 206.12 лева, от които 71 204.79 лева – главница; 12 555.66 лева – лихва; 445.67 лева – такси. Месечните вноски по кредита, както и таксите по него, и предсрочното погасяване на кредита са били извършени от К. Т.. При горните факти въззивният съд е приел, че страните са солидарни длъжници по договора за кредит, съгласно отразеното им в него качество на съкредитополучатели и по силата на чл. 32, ал.2 СК, съгласно който съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 127 ЗЗД, е заключил, че за платилият една или повече вноски солидарен длъжник възниква право на регресен иск срещу останалите солидарни длъжници за припадащите им се части от всяка вноска и като е кредитирал заключението на ССчЕ е намерил за установено, че за исковия период ищецът е внесъл общо 42 103, 06 лева в превишение на неговата 1/2 част от дължимото към банката, която сума следва да бъде възстановена на основание чл. 127, ал.2 ЗЗД от ответницата. Въззивният съд изрично е извел като решаващо за случая обстоятелството, че получения от двамата съпрузи банков кредит е бил вложен изцяло при закупуването на ап. 42 ( като така те са придобили в режим на СИО 40000/84500 ид.ч. от апартамента) и е изключил влиянието на промяната в правото на собственост върху ап. 42 върху възникналата преди това облигационна връзка, по която се претендира надплатената част от дълга от солидарен длъжник. Така въззивният съд е заключил, че в случая ответницата не е оборила установената в чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници. Въззивният съд е отбелязал и защо не съобразява влезли в сила съдебни решения между страните, с които са разрешавани спорове относно дължимостта на предходно платени погасителни вноски от всеки от солидарно задължените по банковия кредит бивши съпрузи. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. По поставените без връзка с конкретни оплаквания процесуални въпроси е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава - т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си ясно да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Обжалваното решение е съобразено с цитираните разрешения. Въззивният съд е преценил поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, имащи значение за установяване правнорелевантните факти. Обсъдил е всички относими доводи и възражения на страните, вкл. тези по жалбата на ответницата относно значението на факта, че по време на исковия период ищецът е придобил изключителното право на собственост върху апартамента, за чиято покупка е бил изтеглен кредита. Несъгласието на ответницата с приетото от въззивната инстанция, че облигационното задължение на бившите съпрузи към банката не се влияе от промяната в собствеността върху придобития с банковия кредит имот, би било довод за неправилност на въззивното решение т.е. не подлежи на проверка в производството по селектиране на касационната жалба. Във въззивната жалба на ответницата няма оплакване на допуснати от първата инстанция съществени процесуални нарушения, поради което вторият въпрос във втората му част, касаеща задължението на въззивния съд да установи фактическата обстановка, когато във въззивната жалба са направени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, няма отношение към приетото с обжалваното решение. В обобщение, няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на настоящото производство на ищеца се следват разноските за касационната инстанция, които са в размер на 4000 лева за адвокатско възнаграждение ( така договор и списък по чл. 80 ГПК на лист 35 и 36 от делото). Мотивиран от изложеното, съдът