Определение № 2924 от 11.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1936/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по подадена частна жалба от ФОЛКСВАГЕН АУТОФЕРЗИХЕРУНГ АГ – дружество, регистрирано във Федерална република Германия, чрез процесуален пълномощник – адв. Д. Д., срещу определение № 1616 от 17.06.2024 г. по ч. т. д. № 1153/2024 г. по описа на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение. С обжалваното определение е оставена без разглеждане като недопустима частната жалба на същата страна срещу определение № 680 от 13.03.2024 г. по в. гр. д. № 385/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд за спиране на въззивното производство до приключване на дело С-86/23 на СЕС и съответно производството по ч. т. д. № 1153/2024 г. е прекратено. В частната жалба се правят оплаквания, че атакуваното определение е незаконосъобразно. Развиват се подробни съображения, че разпоредбата на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК не може да се тълкува разширително и да обхваща случаи, непосочени в нея. Частният жалбоподател се позовава и на практика на ВКС, съгласно която изключението в посочената разпоредба (за необжалваемост на определението за спиране) се отнася само до съда, който е отправил преюдициалното запитване до СЕС, а в останалите случаи определението за спиране е обжалваемо по общия ред. Излагат се и доводи за неправилност на определението на Софийския апелативен съд, с оглед на което се моли обжалваното определение на Върховния касационен съд да бъде отменено. Против частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещните страни – Е. С. Гачевска и Я. В. Г., чрез процесуалния им пълномощник адв. М. Д., със становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Частната жалба е допустима – насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт, изхожда от легитимирана страна и е депозирана в законоустановения преклузивен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Настоящият съдебен състав споделя изцяло преценката на първия състав на Върховния касационен съд за недопустимост на частната жалба срещу определението за спиране, постановено на основание чл. 631 ГПК от съд, който е различен от този, отправил преюдициалното запитване, както и изложените от фактическа и правна страна мотиви, а именно: Определението за спиране на производството по делото е основано на обстоятелството, че по преюдициално запитване на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение по т. д. № 330/2021 г., в СЕС е образувано и висящо дело С-86/23 с предмет на преюдициалния въпрос: „Трябва ли член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент „Рим II“) да се тълкува в смисъл, че разпоредба от националното право като разглежданата в главното производство, която предвижда прилагане на основен принцип на правото на държавата членка, какъвто е принципът на справедливост /чл. 52 ЗЗД/, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в случаите на смърт на близки лица, настъпила при деликт, може да се разглежда като особена повелителна норма по смисъла на този член?“. Апелативният съд е приел, че отговорът, който ще даде СЕС по дело С-86/23 има пряко значение и към разрешаването на правния спор по конкретното дело, който е относно размера на дължимите обезщетения за причинени неимуществени вреди от деликт, настъпил на територията на Република Унгария, с оглед определяне на приложимия материалноправен закон. За да приеме, че така постановеното определение за спиране не подлежи на обжалване, предходният състав на Върховния касационен съд е съобразил, че разпоредбата на чл. 631, ал. 1 ГПК въвежда изрична необжалваемост на определението, с което националният съд, отправил преюдициално запитване до Съда на европейския съюз, спира производството по делото на посоченото основание. Отчел е, че по въпроса - подлежи ли на обжалване определение за спиране на делото, постановено от първоинстанционен, въззивен или касационен съд, поради отправено по реда на чл. 628 и сл. ГПК преюдициално запитване до Съда на европейския съюз /СЕС/ от друг съд, е налице противоречива съдебна практика, но е застъпил становището, че в случаи като настоящия определението за спиране също не следва да подлежи на обжалване. Главните съображения в подкрепа на горния извод са, че поначало отправянето на преюдициално запитване е въпрос на суверенна преценка на националния съд, поради което и разпоредбата на чл. 631, ал. 1 ГПК изрично изключва възможност тази преценка да бъде ревизирана по пътя на инстанционния контрол. Също толкова суверенна е и преценката на националния съд, когато решава да спре производството по делото поради наличие на вече отправено преюдициално запитване по друго дело, в очакване на произнасянето на СЕС по въпрос, който той би задал и който на практика „припознава“ за свой, а процесуалноправните предпоставки за спирането на производството по делото и неговата цел в крайна сметка са едни и същи - гарантиране еднаквото тълкуване и прилагане на правото на ЕС. Съдът е намерил, че приемането на обратното би довело до нарушаване на принципа за процесуална икономия, доколкото не е оправдано отправянето на последващи преюдициални запитвания с идентично съдържание, като вече отправено такова от друг съд и по друго дело, но по същия въпрос. Във връзка с доводите на частния жалбоподател следва да се посочи, че настоящият съдебен състав се отнася с уважение към практиката на ВКС, застъпваща становището за обжалваемост на такова определение, но доколкото Общото събрание на съдиите от ВКС и ВАС не е постигнало изискуемо мнозинство по спорния въпрос, поставен за разрешаване по тълк. дело № 1/2022 г., и искането за приемане на съвместно тълкувателно постановление по същия е отклонено, то поддържа изразеното по-горе от предходния съдебен състав правно становище относно недопустимостта на частна жалба срещу определение за спиране, постановено поради наличие на висящо по вече отправено преюдициално запитване до СЕС дело. В заключение съдът намира, че обжалваното определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Иванка Ангелова Настоящото становище произтича от несъгласие с мнозинството от състава на съда, който при потвърждаване на обжалвания акт е споделил извода и обусловилите го мотиви за необжалваемост на определение за спиране, постановено на основание чл. 631 ГПК от съд, който е различен от този, отправил преюдициалното запитване. Съображенията ми са следните: В практиката се наложи разбирането за допустимост на спирането на исковото производство от друг състав до постановяване на решение на СЕС поради отправяне на преюдициално запитване от друг съд, каквато хипотеза не е регламентирана в чл.229 ГПК. Водещи за това разрешение са съображенията за процесуална икономия, предотвратяване мултиплицирането на идентични преюдициални запитвания по аргумент от чл.99 от Процедурния правилник на СЕС, както и приложението на принципа за равностойност, който изисква съответните национални процесуални правила да се прилагат по еднакъв начин по отношение на искове и жалби, основаващи се на право на Съюза, и такива, основаващи се на вътрешното право. С оглед спецификата на производството по чл.267 ДФЕС и обстоятелството, че СЕС дава тълкуване на съюзното право, споделям становището, че най-близка за неуредената хипотеза е нормата на чл.229, ал.1,т.6 ГПК, според която исковият съд спира производството, когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искането, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон. Определението за спиране на производството по делото безспорно е преграждащо и като такова, включително и в хипотезата на чл.229, ал.1,т.6 ГПК, подлежи на обжалване по аргумент от разпоредбата на чл.274, ал.1,т.1 ГПК, освен ако законът с изрична норма не изключва приложението на общото правило. Такава изрична норма е разпоредбата на чл. 631, ал.1 ГПК, но тя урежда хипотезата, в която се спира производството по самото дело, по което е отправено преюдициално запитване до СЕС, което е от значение за правилното решаване на делото. Изхождайки от принципа, че процесуалните норми не се тълкуват разширително, особено разпоредби, препятстващи обжалване на съдебен акт, при това по изключение от общото правило, намирам за недопустимо в случая прилагането по аналогия на предвидената в чл.631, ал.1 ГПК необжалваемост на определението за спиране на производството по делото. В тази връзка, не споделям становището в обжалваното определение, с което е обоснована приложимостта на разпоредбата на чл.631, ал.1 ГПК по съображения за “суверенност на преценката на националния съд, когато решава да спре производството по делото поради отправено преюдициално запитване по друго дело в очакване на произнасянето по въпрос, който той би задал и който той на практика „припознава“ като свой“. При постановяване на своите актове съдът винаги е независим в преценката си при установяване на фактите по делото и приложимия закон, ръководейки се от вътрешното си убеждение. Но, ако в понятието суверенност се влага смисъл и на необжалваемост на съдебния акт, то следва да се има предвид следната основна разлика между хипотезата на спиране по чл.631, ал.1 ГПК и тази на спиране от друг съд. В първия случай, преди да сезира СЕС, националният съд трябва да е изяснил фактическата обостановка по делото; въпросите, относно приложимото национално право; да е дал възможност на страните по делото да изразят становище и да е събрал всички доказателства, доколкото според наложилото се в практиката разрешение предварителното установяване на релевантните за спора факти е процесуална предпоставка, при липсата на която преюдициалното запитване е недопустимо, т.е. за наличието на която съдът на СЕС следи служебно. В компетенциите на СЕС в този случай е проверка допустимостта на преюдициалното запитване, включваща преценка дали исканото тълкуване на общностното право не е от хипотетично естество, както и дали има връзка с предмета на спора по главното дело. При възприемане на тезата за необжалваемост на определението, с което състав спира производството заради отправено преюдициално запитване по друго дело, неговата преценка за това дали по преюдициално запитване до СЕС е образувано дело за тълкуване, както и дали фактите по последващото спряно производство очертават наличието на връзка с норма от общностното право, е лишена от проверка. Оказва се, че страните по това дело остават без защита, тъй като те не разполагат нито с право на участие в производството пред СЕС, за разлика от страните по главното дело, нито имат възможност да се защитят срещу предприетото спиране. Правото на обжалване на определението за спиране в разглеждания случай не е намеса в суверенната преценка на контролираната инстанция, която при отмяна на определението за спиране винаги може сама да повдигне пред СЕС искане за тълкуване на норми от правото на СЕС, които намира за приложими по висящото пред нея дело. В заключение, в конкретния случай процесуалният закон не урежда изрично изключение от правилото, че преценката на съответната инстанция за наличие на основание за спиране на производството подлежи на самостоятелен инстанционен контрол. Такова изключение не може да бъде изведено и по пътя на тълкуването, тъй като би било в противоречие с принципа за гарантиран достъп на правните субекти до независим и безпристрастен съд. Независимо от гореизразеното принципно несъгласие с мотивите на мнозинството от настоящия съдебен състав, обжалваното определение като краен резултат следва да се потвърди, но по съображения за отпадане на причината за спиране на производството по делото с оглед постановеното от СЕС на 05.09.2024г. решение по дело № С-86/23. Съдия: Иванка Ангелова