Определение № 4419 от 01.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3515/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на В. Х. Д. срещу определение №1531 от 27.03.2025 г. по гр. д. №584 по описа за 2025 г. на III ГО на Върховния касационен съд, с което е оставена без разглеждане неговата молба за отмяна на основание чл.303, ал.1, т.1 от ГПК на влязлото в сила решение №28 от 22.02.2023 г. по в. гр. д. №500/2022 г. на Апелативен съд-П. в частта за упражняване на родителските права и режима на лични контакти с детето Д. В. Д.. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно, поради което моли да бъде отменено и делото да бъде върнато за произнасяне по молбата за отмяна. Е. Т. С. застъпва становището, че частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становищата на страните, приема следното: Частната жалба е подадена в срок срещу преграждащо определение, поради което е допустима, но по същество е неоснователна. В. Х. Д. е поискал отмяна на влязло в сила решение в частта, с която са предоставени родителските права над детето Д. В. Д. на майката и е определен режим на лични контакти с бащата. Според молителя основанието за отмяна е възобновената висящност на молбата му по реда на чл.7, б.“f“ във връзка с чл.8 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 25 октомври 1980 г. за връщане на детето. Заради това дело спорът относно родителските права, след отмяната на влязлото в сила решение по същество, трябва да се спре, за да се прецени международната компетентност на българския съд. Тази теза на частния жалбоподател е напълно несъстоятелна и противоречи на целта и уредбата на отмяната на влезли в сила решения. Смисълът на разпоредбите на глава 24 от ГПК е да се отменят влезли в сила решения, които имат силата на пресъдено нещо само при наличие на изрично посочените в чл.303, ал.1 и чл.304 от ГПК хипотези, а не да се даде възможност на страната да атакува всички възможни пороци на решението, включително и на решения, които не се ползват със силата на пресъдено нещо. Жалбоподателят всъщност твърди, че решението, чиято отмяна желае, е постановено при липса на международна подведомственост на българския съд да се произнесе по съществото на спора относно родителските права. В такъв случай решението, чиято отмяна се иска, би било евентуално недопустимо, а не неправилно поради наличието на някоя от хипотезите на чл.303, ал.1 от ГПК. Освен това решението не подлежи на отмяна, тъй като не се ползва със силата на пресъдено нещо. Решението по спора относно предоставянето на родителски права е крайният акт на производство по спорна администрация и представлява разрешение, което съдът дава на определени въпроси, за да уреди граждански правоотношения съгласно очертани от закона критерии и интереси въз основа на факти, преценявани по целесъобразност. Отговорите на тези въпроси не са от естество да формират предмет, годен да породи сила на пресъдено нещо. Крайният извод е, че производството по глава 24 ГПК е неприложимо към актовете на спорна съдебна администрация поради негодността им да породят СПН и възможността да бъдат изменяни или отменяни при наличието на предпоставки за това. В този смисъл е т.4 на ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. По тези съображения настоящата инстанция приема, че молбата за отмяна е недопустима, поради което обжалваното определение за оставянето и без разглеждане е правилно, законосъобразно и следва да бъде потвърдено. При този изход на спора частният жалбоподател дължи на Е. Т. С. 500 лв. разноски за производството по частната жалба. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение