Решение № 45 от 10.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 595/2009 г.

Решение № 45 от 10.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 595/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Елса Ташева Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационната жалба на Б. Т. К. от гр. С. против решение № 341/26.06.2008 г. по гр. дело № 29/2008 г. на Смолянския окръжен съд. Поддържат се оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, затова се настоява за отмяната му. Касаторът претендира разноски за касационното производство. Срещу същото решение е постъпила касационна жалба и от Р. Г. С., Р. Г. С., Е. Т. К. и М. Т. К., всички от гр. С., които поддържат отменителните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и настояват за отмяната на неправилния съдебен акт. Към касационната жалба на Б. Т. К. в хода на касационното производство се е присъединила К. Г. С. К. претендират направените по делото разноски за всички инстанции. От ответниците по касационната жалба К. Н. К. и Р. Н. Д. и двамата от гр. С., последната изразява становище за нейната неоснователност и моли да се остави без уважение. Касационният съд констатира, че с определение № 840/1.09.2009 г. по гр. дело № 595/2009 г. на ВКС на РБ, II-ро г. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, поради наличие на предпоставките за това, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При разглеждане на касационните жалби по съществото на оплакванията в тях, по реда и условията на чл. 290 ГПК, касационният съд констатира следното: за да остави в сила първоинстанционното решение № 144/3.08.07 г. по гр. д. № 435/2006 г. на Смолянския районен съд, с което установителната претенция за собственост е уважена по отношение на ответниците, въззивният съд изцяло е споделил правните изводи за нейната основателност и доказаност. Изследвана е активната материалноправна легитимация на ищците, които основават правото си на собственост върху процесния имот по силата на покупко-продажба с нот. акт № 279/3.09.1992 г., с който Н. К. К. го е закупил от Д. К. К., снабдила се с констативен нотариален акт № 205/11.08.1992 г. за придобиването му по давност. По отношение на материалноправната легитимация на ответниците, които са заявили свои самостоятелни права върху имота, възстановен им с решение № 3944/18.08.1997 г. съдът е извършил косвен съдебен контрол, установявайки по него нищожност на административния акт, издаден по реда и условията на ЗСПЗЗ и конкретно на чл. 60а, ал. 4 ППЗСПЗЗ (в редакция към 1.08.1997 г.), защото решението било подписано само от председател и секретар. С помощта на вещо лице и изготвена от него техническа експертиза е прието, че процесният имот има статут на земеделска земя и че в него има изградена вила, с разрешение за строеж № 81/17.06.1986 г., отнасящо се за имот пл. № 1* на името на общия наследодател на ищците - Н. К. К., а възражението на ответниците против допълнително заявено основание на ищците за придобиване на процесния имот и по давност е приел за неоснователно, защото: "Давност започва да тече след 18.11.1997 г., която към настоящия момент е изтекла в полза на ищците, тъй като исковата молба не прекъсва давността, която тече в полза на ищците и към 18.11.2007 г. е изтекла в тяхна полза десетгодишната придобивна давност". Касационният съд не споделя правните изводи за основателност и доказаност на установителната претенция за собственост по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), които са в нарушение на материалния закон. Ищците не се легитимират с право на собственост върху процесния имот, който има статут на земеделска земя и което възстановяване може да стане единствено по реда и условията на ЗСПЗЗ, каквато процедура са предприели единствено ответниците, имащи качество на касатори в настоящето производство. Неправилни са изводите на съда и по отношение на упражнения косвен съдебен контрол, относно позитивното решение № 3944/18.08.1997 г. на ПК С. което е породило конститутивното си действие, съгласно ТР № 1/1997 г. на ОСГК, защото е действително и съобразено с материалноправната разпоредба на чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ и с разпоредбата на чл. 15, ал. 2, т. 6 ЗАП (отм.). Касае се до административен акт, издаден от колекивен орган, за чиято действителност чл. 15, ал. 2, т. 6 ЗАП (отм.) поставя изискване да бъде подписан от председателя и секретаря на този орган, които изисквания са налице. Между страните не е съществувал спор за материално право към минал момент, със заявени претенции по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, за да се установи действителния титуляр на правото на собственост, който въпрос е преюдициален в административноправната процедура по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, затова правото на възстановяване е признато на наследодателя на ответниците, които към настоящия момент се легитимират с него, с оглед на конститутивното действие на решението на общинската поземлена комисия, постановила решение № 3* от 18.08.1997 г. за имот в т. 2, представляващ ливада от 9.385 дка, м. "Д", землището на гр. С., в съществуващи стари реални граници, за част от който, а именно пл. № 1* незастроено и застроено дворно място от 1165 кв. м., неурегулирано в парцел, махала "С", при граници за имота към 1992 г. - път, наследници на П. Д., Т. С., имот на КОС, част от имот № 1* отразен с идентификатор 67653.206019 по плана на влязлата в сила кадастрална карта на гр. С., целият с площ 9.385 дка, претендират ищците. Ищците не са доказали и второто основание на което претендират придобиване на имота по давност, защото възстановяването на правото на собственост върху земеделския имот е на 18.08.1997 г. Решение на ПК С. от същата дата/. Изискуемата се десетгодишна давност започва да тече от 21.11.1997 г. /чл. 5, ал. 1 ЗВСОНИ/, но не е изтекла до момента на предявяване на установителния иск за собственост на 28.06.2006 г. Водим от горните съображения, касационният съд счете, че ищците не са доказали право на собственост върху процесния имот представляващ земеделска земя, към настоящия момент, затова установителният иск за собственост срещу ответниците следва да се отхвърлят, с присъждане на разноски, както са поискани и както са направени: на Б. Т. К. следва да заплатят разноските, направени в касационното производство, в размер на 43 лева, които следва да се внесе изискуемата държавна такса от 30 лв., за производството по чл. 288 ГПК, останала несъбрана, поради пропуск на съда. на Р. Г. С., Р. Г. С., Е. Т. К. и М. Т. К. 4270 лв. за всички инстанции. Касационният съд счита за неоснователно възражението на ответницата по касационната жалба Р. Н. Д., която оспорва възнаграждението за един а., представено в касационното производство от касаторите Р. С., Р. С., Е. К. и М. К., съгласно писмен договор от 31.07.2008 г., защото: касаторите, в качеството си на ответници в първоинстанционното производство са ползвали процесуалното представителство на един а., с договорно възнаграждение, в размер на 200 лв. който е бил единственият хонорар до подаване на касационната им жалба. В договора за правна защита и съдействие от 31.07.2008 г. в основанието и предмета на договора е посочено изготвяне на касационна жалба против въззивното решение, процесуално представителство пред касационната инстанция и воденето на делото до окончателното му приключване, като сумата на договореното възнаграждение е разпределена, както следва: 2000 лева платими, преди подаването на касационната жалба и 2000 лева - при насрочване на делото пред касационната инстанция. По касационната жалба е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, което е било предмет на касационен контрол по съществото на оплакванията в нея. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 определя минималния размер на адвокатското възнаграждение, съобразно определен интерес, който обаче е различен от цената на иска, върху която се изчислява дължимата се държавна такса. Установителният иск за собственост е вещен иск и защитата по делото следва да се определи, като интерес, зависим от размера на данъчната оценка, която е 3 350 лв., съобразена с местоположение, квадратура и извършените подобрения. В тези случаи интересът е различен от цената на иска, на която се позовава ответницата Р, чийто размер се регламентира от чл. 69 ГПК. Водим от горните съображения, касационният съд счете, че са налице отменителните основания на чл. 281, т. 3 ГПК, което налага отмяната на въззивното решение и постановяване на друг съдебен акт, по реда и условията на чл. 293, ал. 2 ГПК, затова