Определение № 13999 от 27.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10017/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 248, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по частна жалба на К. М. Б., Н. Д. К. и К. Д. К., чрез адв. Д. Райчинова, против определение № 1070 от 17.09.2024 г., постановено по адм. дело № 252/2024 г. на Административен съд – Ямбол, в частта, с която: 1) е отхвърлено искането на К. М. Б. да бъде осъдена Главна дирекция „Гранична полиция“ на МВР да му заплати сумата 800 лева, представляваща направените по делото разноски за заплащане на адвокатски хонорар; 2) е отхвърлено искането на Н. Д. К. да бъде осъдена Главна дирекция „Гранична полиция“ на МВР да му заплати сумата 600 лева, представляваща направените по делото разноски за заплащане на адвокатски хонорар; 3) е отхвърлено искането на К. Д. К. да бъде осъдена Главна дирекция „Гранична полиция“ на МВР да му заплати сумата 600 лева, представляваща направените по делото разноски за заплащане на адвокатски хонорар. В частната жалба са изложени твърдения за неправилност на определението, поради нарушение на материалния закон. Възразява срещу изводите на съда, че представеният договор за правна помощ е без достоверна дата и че няма доказателства за реалното заплащане на адвокатския хонорар. В първоинстанционното производство страните са представлявани от адвокат от самото начало на процеса, което се установява от изготвените и подписани жалби, както и от направените изрични искания за спиране на производството, подаваните впоследствие молби по делото във връзка с неговото развитие и администриране. Жалбоподателите твърдят, че в жалбите, с които съдът е сезиран и които са обединени за общо разглеждане, е направено искане за присъждане на разноски, в това число и адвокатски хонорар. В хода на съдебното производство съдът е спрял атакуваната заповед, а след това административният орган е оттеглил акта, който е бил предмет на делото. В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение и присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът – директорът на Регионална дирекция „Гранична полиция“ (РДГП) – Елхово, в предоставения законов срок, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена от надлежни страни и в срока по чл. 230 от АПК, намира същата за процесуално допустима. С обжалваната част на определението, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, са отхвърлени исканията на К. М. Б., Н. Д. К. и К. Д. К. за допълване на определение № 1012 от 23.08.2024 г. по адм. дело № 252/2024 г. на Административен съд – Ямбол в частта за разноските. С посочения съдебен акт, на основание чл. 159, т. 3 от АПК, са оставени без разглеждане жалбите на деветнадесет лица, в т. ч. и настоящите частни жалбоподатели – всички служители на ГПУ – Свиленград, против заповед № 4070з-820/31.07.2024 г. на директора на РДГП – Елхово. За да обоснове извод за неоснователност на искането за допълване на определението в частта за разноските, относно адвокатското възнаграждение, съдът е приел, че не е сключен договор за правна защита с К. М. Б. за претендираната сума от 800 лева. Въпреки че е описан в молбата по чл. 248 от ГПК, то такъв не е представен по делото. По отношение на жалбоподателите Н. Д. К. и К. Д. К., претендиращи по 600 лева адвокатско възнаграждение, първоинстанционният съд е изложил, че от една страна сключеният с тях договор за правна защита и съдействие е представен след приключване на процеса, а не с пълномощното на адвоката и не е с достоверна дата, за да се приеме, че е сключен на 02.08.2024 г., а от друга страна не се установява внасянето на договорената сума, още повече, че договора съдържа клауза, че при неплащане в срок на възнаграждението адвокатът има право да се снабди със заповед за изпълнение. Поради това, административният съд е стигнал до крайният правен извод, че не е доказано К. М. Б., Н. Д. К. и К. Д. К. да са извършили реално разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение. Определението е правилно по следните съображения: Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Алинея 2 на същата норма регламентира, че подателят на жалбата има право на разноски по ал. 1 и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него административен акт. В настоящия случай искането за присъждане на разноски е направено своевременно – с подаване на жалбата, но не са приложени съответните доказателства за извършени действителни разходи за адвокатско възнаграждение от тримата жалбоподатели. Пред първоинстанционния съд са представени само незаверени копия на два броя пълномощни, с които всичките деветнадесет жалбоподатели са упълномощили адв. Д. Райчинова да ги представлява пред всички съдилища в страната. След приключване на делото с определение № 1012 от 23.08.2024 г. по адм. дело № 252/2024 г. на Административен съд – Ямбол, адв. Райчинова е подала молба от всички жалбоподатели за присъждане на държавна такса и адвокатско възнаграждение. В молбата е отразено, че представя договор за правна помощ, сключен с Н. Д. К., К. Д. К. на стойност 1200 лева за двамата или по 600 лева на всеки от жалбоподателите и договор за правна помощ, сключен с К. М. Б. на стойност 800 лева. В действителност към молбата е представен само копие на договор за правна защита и съдействие, с който Н. Д. К. и К. Д. К. от една страна и адв. Д. Райчинова са уговорили възнаграждение за оказване на правна защита и съдействие в размер на 1200 лева, заплатено по банков път, като възнаграждението е дължимо по 600 лева от всеки от горепосочените лица. Не е представен банков документ, удостоверяващ заплащането на договореното възнаграждение. По отношение на К. М. Б. не са представени, каквито и да било доказателства за извършени разноски за адвокатско възнаграждение – липсва както договор за правна защита и съдействие, с която да е договорена претендираната сума в размер на 800 лева, така и платежен документ за заплащането й. Пред настоящата инстанция е представено копие на преводно нареждане, видно от което по банковата сметка, посочена в договора за правна защита и съдействие, сключен между Н. Д. К. и К. Д. К., и адв. Д. Райчинова, е заплатена сумата от 2 200 лева с основание за плащането „хонорар и такси“ от наредителя К. М. Б.. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В мотивите на същото е прието, че в договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. При това положение той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. От изложеното следва, че договорът за правна помощ съдържа и информация за делото, по което ще се осъществи процесуалното представителство срещу договореното възнаграждение, поради което се явява основна предпоставка за преценката дължат ли се претендираните разноски. С оглед на това представянето на договор за правна защита и съдействие, преди приключване на делото, е задължително с оглед преценката за дължимост на разноските и техният договорен и съответно – заплатен реално размер. В случая освен, че договорът за правна защита и съдействие, сключен от Н. Д. К. и К. Д. К. не е представен към момента на приключване на делото, няма представени доказателства, че уговорената в него сума е платена по банков път, доколкото липсват, каквито и да било банкови документи. Изложеното формира извод, че липсва задължителната предпоставка, за присъждане на претендираните от жалбоподателите разноски – да са доказани своевременно и в пълнота. По отношение на поисканите от К. М. Б. разноски, правилно първоинстанционният съд е приел, че липсва договор за осъществяване на правна защита и съдействие, сключен между жалбоподателя и адв. Д. Райчинова. Жалбоподателят и неговият процесуален представител не са представили какъвто и да било документ, от който да се установи, че Б. е осъществил разход за адвокатско възнаграждение пред първоинстанционния съд. Представеното пред настоящата инстанция преводно нареждане, не обосновава различен извод. Банковите документи следва да се приложат по делото преди приключването му и да обосновават уговорено и платено възнаграждение по конкретното дело. Правото за представяне на доказателства за извършени разноски в първоинстанционното производство е преклудирано. По изложените съображения обжалваното определение в частта, с която са отхвърлени исканията на К. М. Б., Н. Д. К. и К. Д. К. за осъждане на ответника да им заплати адвокатско възнаграждение, като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, пето отделение,