Определение № 9596 от 06.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9354/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив, чрез процесуален представител главен юрисконсулт В. Янкова, против Определение № 5211/05.05.2026 г., постановено по адм. дело № 866/2026 г. по описа на Административен съд – Пловдив, в частта, с която преписката е изпратена за произнасяне на Началника на отдел „МДТ“ при Община Пловдив. В частната жалба се твърди, че определението в обжалваната му част е неправилно, поради постановяването му в противоречие с материалния закон. Ответникът – С. В. Ч. не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, като прецени данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема за установено следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Производството пред Административен съд – Пловдив по адм. дело № 866/2026 г. е образувано по жалба на С. В. Ч., чрез сина й Е. В. Ч., против Акт за установяване на задължения по декларация № 637-1/01.04.2024 г., издаден от главен инспектор в отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив. С обжалваното определение Административен съд – Пловдив е оставил без разглеждане жалбата, прекратил е производството по делото и е изпратил преписката за произнасяне от Началника на отдел „МДТ“ при Община Пловдив. За да постанови определението, първоинстанционният съд е приел, че жалбата срещу АУЗД № 637-1/01.04.2024 г. е процесуално недопустима, тъй като актът не е бил обжалван по административен ред. Съдът е посочил, че съгласно чл. 156, ал. 2 във вр. с чл. 144 от ДОПК административното обжалване на АУЗД е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на последващото му съдебно оспорване. Определението е обжалвано единствено в частта, с която преписката е изпратена за произнасяне на Началника на отдел „МДТ“ при Община Пловдив. Предмет на настоящото частно производство не е правилността на Определение № 5211/05.05.2026 г. в частта, с която жалбата срещу АУЗД е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. Както бе посочено, в тази част съдебният акт не е обжалван и е влязъл в сила. Ето защо настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по правилността на изводите на първоинстанционния съд относно допустимостта на жалбата срещу АУЗД, а проверката му е ограничена до обжалваната част на определението. Определението в обжалваната му част е неправилно. От приложената по делото административна преписка се установява, че Акт за установяване на задължения по декларация № 637-1/01.04.2024 г. е бил обжалван по административен ред. На 20.01.2026 г. от името на С. В. Ч., чрез Е. В. Ч., е подадена жалба срещу акта. По тази жалба Директорът на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив се е произнесъл с Решение № 17/18.03.2026 г., с което същата е оставена без разглеждане като просрочена и административното производство е прекратено. Съгласно чл. 107, ал. 4 от ДОПК актът за установяване на задължение по декларация може да се обжалва в срока и по реда за обжалване на ревизионния акт. По силата на чл. 144, ал. 1 от ДОПК за жалбата по административен ред срещу акта се прилагат съответно разпоредбите за обжалване на ревизионния акт. В случая административният орган е бил сезиран с жалба срещу АУЗД № 637-1/01.04.2024 г. и е постановил изричен акт, с който е приел жалбата за просрочена, оставил я е без разглеждане и е прекратил образуваното пред него производство. Съгласно чл. 147, ал. 1 от ДОПК, когато жалбата е просрочена, тя се оставя без разглеждане с решение на компетентния решаващ орган. Решението по чл. 147, ал. 1 от ДОПК представлява самостоятелен акт, който съгласно ал. 3 на същата разпоредба подлежи на съдебно обжалване. В този смисъл решението, с което жалбата срещу АУЗД е оставена без разглеждане като просрочена, представлява акт по чл. 147, ал. 1 от ДОПК, за който законът предвижда самостоятелен съдебен контрол. При тези факти не може да бъде споделен изводът на първоинстанционния съд, че подадената пред съда жалба следва да бъде изпратена на решаващия орган като жалба по чл. 107, ал. 4 от ДОПК. Както правилно се изтъква от частния жалбоподател, по административното оспорване вече е налице произнасяне на компетентния решаващ орган. Обстоятелството, че жалбата не е разгледана по същество, а е оставена без разглеждане поради просрочие, не обосновава повторното й изпращане на същия административен орган за ново произнасяне. След като административното производство по оспорване на АУЗД № 637-1/01.04.2024 г. е приключило с изричен акт на решаващия орган, липсва неприключило административно производство, което да налага изпращане на жалбата по компетентност, както и основание за повторно произнасяне на административния орган по същото оспорване. По изложените съображения Административен съд – Пловдив е постановил неправилно определение в обжалваната му част, което следва да бъде отменено. Воден от горното, състав на Върховния административен съд, осмо отделение