Определение № 249 от 01.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3110/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор В. В., против решение № 1414 от 1 юли 2020 г., постановено по в.гр.д. № 3343/2019 г. по описа на апелативния съд в гр. София, в частта му, с която е потвърдено решение № 3847 от 30 май 2019 г., постановено по гр.д. № 13903/2018 г. по описа на Софийския градски съд, за осъждане на прокуратурата да заплати на С. М. С., с адрес в [населено място], сумата от 13500 лева обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в резултат на обвинение в извършване на престъпление по чл. 142а, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, по което е оправдан с влязла в сила присъда от 13 юли 2012 г. по н.о.х.д. № 8172/2009 г. по описа на районния съд в [населено място], потвърдена с решение № 709 от 18 юни 2015 г. по в.н.о.х.д. № 1873/2014 г. по описа на Софийския градски съд, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.10.2015 г. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения, в резултат на което е допуснато и нарушение на материалния закон при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като справедлив. Решението било в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС. Решението е и необосновано, тъй като въз основа на събраните по делото доказателства са направени погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищеца вреди като пряка и непосредствена последица от действията на прокуратурата – въззивният съд е счел, че ищецът е търпял обичайните вреди, а е присъдил неправилно размер над обичайния; вредите са и недоказани – не са събрани доказателства за възпрепятстване на професионалното развитие на ищеца, но съдът е приел, че наказателното производство е можело да попречи на това му развитие; не е било отчетено, че случаят не е разгласен медийно от прокуратурата, че срещу ищеца не е прилагана мярка за процесуална принуда, че продължителността на наказателното производство в досъдебната фаза е само около една година, а за останалите седем години в съдебната фаза прокуратурата не следва да носи в пълна степен гражданска отговорност, и то при положение, че за протакането на процеса отговорност носи и подсъдимият; не е отчетено, че от действията на прокуратурата не са възникнали медицински проблеми за ищеца. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС. Ответникът проф. д-р С. М. С., с адрес в [населено място], в отговор на касационната жалба излага становище, оборващо наличието на основание за допускане на касационното обжалване, а по същество сочи доводи за нейната неоснователност. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд съобразява, че ищецът има научно звание „професор“ и в периода на наказателното преследване е бил избран за директор на Националния институт по геофизика, геодезия и картография при БАН; през 2007 г. е бил привлечен като обвиняем за извършени през 2002 г. в съучастие с още две лица по две престъпления по чл. 142а, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, за това, че противозаконно са лишили от свобода две физически лица, като заварили метални платна по дворната и гаражната врати, както и на оградата по източната страна на имот, поради което последните не са могли да напуснат имота си, и лишаването от свобода е продължило повече от две денонощия; н.о.х.д. е образувано на 17.04.2008 г., като с присъда от 13.07.2012 г. и тримата подсъдими са били оправдани по повдигнатите им обвинения, тъй като деянията им не са осъществявали съставите на престъпленията, в които са обвинени; след обжалване на присъдата от частните обвинители и граждански ищци, въззивният съд е отменил присъдата и е признал подсъдимите за виновни в извършване на престъпленията по чл. 142а НК; след отмяната на въззивното решение от ВКС, с решение от 18.06.2015 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1873/2014 г. по описа на Софийския градски съд, първоинстанционната присъда е потвърдена. Съдът сочи, че обвинението е за извършване на тежки престъпления, наказателното преследване е продължило осем години, като в съдебната фаза прокурорът е осъществявал обвинителна функция и функция по надзор за законност, което обосновава за прокуратурата качеството на надлежен ответник, независимо дали вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, са причинени виновно от длъжностното лице. Съобразена е възрастта на ищеца, неговото обществено положение, образование, научно звание, квалификации и чисто съдебно минало, продължителността на наказателното преследване, повдигнато обвинение в извършване на две престъпления при изначално отсъствие на доказателства за поведение, осъществяващо престъпните състави, възможност наказателното преследване да препятства развитието на ищеца в професионален план, липсата на взета мярка за неотклонение или друга процесуална принуда, липсата на медийно отразяване на производството, липсата на данни за прилагани специални разузнавателни средства, липсата на данни за изключително негативно повлияване върху физическото и психическо здраве на ищеца. Счетено е, че сочените данни обосновават извод за претърпени вреди, надхвърлящи вредите, които обичайно съпътстват наказателното преследване, и справедливото им обезщетяване възлиза на сумата 39000 лева, в какъвто размер е предявен искът, но е уважен от първата инстанция за сумата от 13500 лева, и предвид липсата на въззивна жалба от ищеца в отхвърлената част от иска, първоинстанционното решение за претърпени неимуществени вреди е потвърдено в осъдителната му част. За основателно е прието възражението за изтекла давност по отношение на законната лихва за периода 18.06.-18.10.2015 г., и тя е присъдена считано от 19.10.2015 г. Касационният съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не водят до допускане на касационното обжалване. Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Противно на твърденията на прокуратурата, съдът е съобразил всички относими по претенцията обстоятелства – възрастта на ищеца, общественото, образователното и квалификационното му положение, чистото съдебно минало, продължителността на наказателното преследване (с изложени доводи защо отговорността следва да се носи и за развитието на наказателното производство в съдебната фаза), повдигнатото обвинение за съответните престъпления и наличието на доказателства за осъществяването им, както и липсата на обстоятелства, които да обуславят друг, по-висок размер на обезщетението, като: взета мярка за неотклонение или друга процесуална принуда, медийно отразяване на наказателното производство, прилагани специални разузнавателни средства, негативно повлияване на здравето на ищеца. На второ място се поддържа, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. Макар да е вярно, че съдът е посочил и възможността наказателното преследване да препятства развитието на ищеца в професионален план, каквито данни не са събрани, високото професионално положение на ищеца в случая е преценено като потенциално даващо такава възможност, и то при въведени от него в исковата молба житейски оправдани съображения за негативно влияние на незаконното наказателно преследване върху творческата му дейност като научен работник, заслужил званието „професор“. В случая е необходимо да се отбележи, че съдът е приел за справедлив като обезщетение целия размер на предявения от ищеца иск, и само липсата на въззивна жалба от негова страна е препятствало достигането на друг изход на спора. Ето защо, дори и да се приеме, че препятстването на професионалното развитие не е последица в необходимата връзка с увреждането, и да е налице допуснато противоречие със сочената задължителна практика, по съществото на спора изводът на съда не би бил различен. Прокуратурата твърди, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване, като изрично посочва кои от твърдените от ищеца такива не възприема. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени. Накрая се поставя въпросът за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, като се твърди, че въззивният съд е допуснал противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 333 по гр.д. № 445/2014 г., IV г.о., и решение № 192 по гр.д. № 1061/2016 г., IV г.о. В първото от сочените решения като справедливо обезщетение за претърпени вследствие на незаконно наказателно преследване вреди е определена сумата от 10000 лева, предвид повдигнатото обвинение в извършване на различно престъпление, различен период на продължителността на наказателното преследване, наложени мерки за неотклонение, отражения върху здравето на ищеца, негативни изживявания при съвсем различни обстоятелства. Във второто сочено решение, подобно на първото, са преценявани разумен срок на наказателното производство, повдигнато обвинение в извършване на престъпление, което не е тежко, наложена лека мярка за неотклонение, промени в емоционалното и здравословно състояние на ищцата, които са обусловили присъждане на обезщетение от 5000 лева. От съпоставката на съобразените в сочените решения обстоятелства с обстоятелствата в процесния случай става ясно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти. Конкретните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от дадения индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира такова сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Затова и този въпрос от прокуратурата не води до допускане на касационното обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,