Определение № 2075 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 285/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат Н. Д. и адвокат Г. Р. – процесуални представители на С. Х. И. и Р. М. И. срещу определение № 415 от 04.12.2024 г. по в. т. д. № 299/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането на адв. Р. за изменение на постановеното по делото решение № 322 от 02.10.2024 г. в частта за разноските. В частната жалба е наведено оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт, като се претендира отмяната му с присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ в размер на сумата 3 840 лв. с ДДС за първата инстанция и сумите 9 240 лв. с ДДС и 13 080 лв. с ДДС – за въззивната инстанция. Жалбоподателят изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че при определяне на дължимите по делото разноски следва да бъде съобразено решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, според което националният съд не е обвързан императивно с фиксираните в Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения, тъй като съдържащата се в наредбата правна регулация представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС и поради нищожността ѝ съдът е длъжен да откаже да я приложи. Поддържа становището, че цитираното решение на СЕС не разполага с директен ангажиращ ефект спрямо националния съд по отношение приложимостта на Наредба № 1/2004 г., доколкото в конкретния случай въззивният съд не е изложил мотиви за нарушението на член 101, § 1 ДФЕС, доказващи наличие на ограничение на конкуренцията. Излага доводи, че не всяко ограничение на конкуренцията по смисъла на чл. 101 от ДФЕС води автоматично до несъвместимост с вътрешния пазар, доколкото следва да бъде извършена преценка относно наличието на легитимна цел, която може да обоснове допустимо отклонение от принципната забрана за антиконкурентно поведение. Излага съображения, че компетентността на СЕС е ограничена до тълкуване и прогласяване на недействителността на съюзна правна норма, но не разполага с компетентност да прогласи за нищожна наредбата, поради което същата е приложима в настоящия случай. Ответникът по частната жалба – ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място] – заявява становище за неоснователност на същата по съображения в писмен отговор от 22.01.2025 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като по същество е неоснователна. С решение № 332 от 02.10.2024 г. по в. т. д. № 299/2024 г. Пловдивски апелативен съд е отменил решение № 11 от 22.02.2024 г. по т. д. № 29/2023г. на Кърджалийски окръжен съд в отхвърлителната част и е осъдил ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на С. Х. И. и Р. М. И. допълнително по 40 000 лв. на всеки - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина им Берксан Р. И., настъпила при ПТП от 26.04.2023 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 29.05.2023 г. до окончателното им изплащане. На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 6 360 лв. с ДДС на процесуалния представител на ищците за осъществената безплатна правна помощ във въззивното производство, а по отношение на присъденото в първата инстанция възнаграждение в размер на 31 320 лв. с ДДС е прието, че същото е адекватно на оказаната процесуална защита и не следва да се присъжда допълнително такова въпреки че претенцията е уважена изцяло. С молба по чл. 248 ГПК процесуалният представител на ищците е поискал изменение на решението в частта за разноските, като присъденото му адвокатско възнаграждение бъде увеличено до посочените в молбата размери. За да остави без уважение това искане, въззивният съд е приел, че не следва да бъдат зачитани размерите, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 е прието, че националният съд е длъжен да откаже приложението на наредба със задължителен характер за минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато присъжда дължими на насрещната страна разноски. Според решаващия състав, присъденото възнаграждение на адвоката, както в първата, така и във въззивната инстанция, е определено съобразно вида на спора и материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото – предявени са два субективно съединени иска с правно основание по чл. 432, ал. 1 КЗ; делото не се отличава с правна сложност поради наличието на многобройна съдебна практика по прилагането на чл. 432, ал. 1, КЗ; налице са общи правопораждащи факти, идентичност на доказателствата и на процесуалната защита. Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно. При произнасянето си Пловдивски апелативен съд е съобразил задължителните за националните юрисдикции разяснения по тълкуване и прилагане на съюзното право, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C - 438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, което трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗА законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (понастоящем Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа) не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. Размерите на възнагражденията по Наредбата могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги е най-вече фактическата и правна сложност на делото, вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика. Отнесени към настоящия случай, посочените обстоятелства налагат категоричния извод, че във фазата на въззивното обжалване делото не е с голяма фактическа и правна сложност, тъй като спорът се свежда до размера на присъденото на ищците обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, по който въпрос е формирана трайна и безпротиворечива практика на ВКС, в т. ч. и задължителна такава (ППВС № 4/68 г.). Поради това и с оглед обема на оказаната от процесуалния пълномощник на ищците безплатна правна помощ, определеното му възнаграждение в размер 6 360 лв. с ДДС за въззивната инстанция съответства на сложността на делото и извършената от пълномощника на ищците правна работа, поради което липсват основания за неговото завишаване. Същото се отнася и за присъденото за първоинстанционното производство възнаграждение в размер 31 320 лв. с ДДС, тъй като е съобразено с вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от процесуалния представител действия, както и от подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика. Неоснователно е възражението на молителя относно приложимостта на Наредбата, както и твърдението, че решението на СЕС е средство за бланкетното ѝ дерогиране, доколкото решенията на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за националните съдилища съгласно чл. 633 ГПК. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение