Определение № 3463 от 08.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 121/2025 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е молби с вх. № 18987/17.10.2025 г. и с вх. № 20193/03.11.2025 г., подадени съответно от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, и от адв. Д. Б., в качеството му на процесуален представител на ответника А. Г. А., с искане за изменение на постановеното по делото решение № 288 от 16.10.2025 г. в частта за разноските. „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД твърди, че предявеният от дружеството осъдителен иск по чл. 432 ТЗ е уважен частично – само относно чистата стойност на договора за потребителски кредит, поради което дружеството има право на разноски, сторени за разглеждане на делото, съразмерно с уважената част от исковата претенция, каквито не са му присъдени. Адв. Д. Б., представлявал А. Г. А. при условията на безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, счита, че съобразно цената на предявените искове и частта, в която същите са отхвърлени, извършените от адвоката в хода на производството процесуални действия и при приложение на разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. дължимото му се адвокатско възнаграждение следва да е в размер на 2 645.20 лв. за всяка инстанция или общо 7 935.60 лв., вместо присъдените му от ВКС 2 355 лв. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден писмен отговор от насрещната страна по молбата на адв. Б. – „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез процесуален представител, с изразено становище за нейната неоснователност и искане за оставянето ѝ без уважение. Изложени са съображения за липса на фактическа и правна сложност на делото, както и за неприложимост на предвидените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения с оглед актуалната практика на СЕС и ВКС, съответно цитирана. Отговор на молбата на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не е постъпил от насрещната страна. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Молбите за изменение на решението в частта за разноските са подадени в законоустановения едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК от легитимирани страни, като е осъществена процедурата по чл. 248, ал. 2 ГПК, и са процесуално допустими. Разгледани по същество – молбата на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е основателна, а тази на адв. Д. Б. – частично основателна, предвид следното: „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е предявило против А. Г. А. обективно съединени искове по чл. 432 ТЗ и чл. 86 ЗЗД общо за сумата от 78 506.99 лв., от които: 52 990.12 лв., представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта HOUS – 14735644, сключен на 12.04.2017 г., ведно със законна лихва, считано от 06.07.2022 г. до окончателното изплащане; 12 424.38 лв. – възнаградителна лихва за периода от 05.01.2018 г. до 04.11.2019 г.; 13 092.49 лв. – обезщетение за забава за периода от 06.01.2018 г. до подаване на исковата молба – 06.07.2022 г., начислена на основание чл. 5 от договора за потребителски кредит. С решение № 288 от 16.10.2025 г. по т. д. № 121/2025 г. по описа на ВКС, I т. о., е отменено допуснатото до касация въззивно решение № 186 от 23.10.2024 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив, 3-ти граждански състав, по в. гр. д. № 373/2024 г. в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 475 от 08.04.2024 г. по гр. д. № 1804/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив в отхвърлителната му част, касаторът А. Г. А. е бил осъден от въззивния съд да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от още 4 533.88 лв. (представляваща разликата над присъдените от първоинстанционния съд 48 456.24 лв. до пълния претендиран размер от 52 990.12 лв.) – главница по Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта НОUS – 14735644, сключен на 12.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.07.2022 г., 2 060.71 лв. – договорни лихви за периода 05.07.2019 г. – 04.11.2019 г., и 4 515.71 лв. – обезщетение за забава за периода 06.07.2019 г. – 04.07.2022 г., като вместо това искът на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу А. Г. А. е отхвърлен за така посочените суми и периоди. С оглед окончателния изход на спора пред ВКС и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е осъдено да заплати на касатора разноски пред касационната инстанция в размер на 251.21 лв. – внесена държавна такса, а в предходните такива: 600 лв. – възнаграждение за вещо лице. С оглед фактическата и правна сложност на спора и неговия изход в съответните инстанции и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на адв. Б. от АК – Пловдив е определено и присъдено адв. възнаграждение в размер на общо 2 355 лв. за процесуално представителство на А. Г. А.. С влезлите в сила въззивно и първоинстанционно решение в съответните им необжалвани части исковата претенция на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е уважена за сумата 48 456.24 лв., представляваща чистата стойност на част от главницата, предоставена по посочения договор за потребителски паричен кредит, сключен на 12.04.2017 г. между А. Г. А. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вземанията по който договор са цедирани на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.07.2022 г., до окончателното изплащане, и е отхвърлена за сумата над 2 060.71 лв. до 12 424.38 лв. – договорни лихви, както и са сумата над 4 515.71 лв. до 13 092. 49 лв. – обезщетение за забава. Относно разноските, дължими на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД: С оглед изхода на спора принципно правилно е становището на ищеца, че има право на разноски, сторени за организиране на защитата му по отношение на уважената част от исковата претенция, представляваща чистата стойност на част от главницата (48 456.24 лв.), предоставена по посочения договор за потребителски паричен кредит. Същата обаче е била предмет на производството единствено пред първата инстанция, спорът в тази му част не е пренесен от ответника във въззивния съд, а всички сторени от дружеството разноски за производствата пред Апелативен съд – Пловдив и ВКС касаят защита за части от претендираните суми, за които исковата претенция е отхвърлена, поради което и за тях не може да бъде ангажирана отговорността за разноски на насрещната страна. Поради това, основателно е искането на дружеството за присъждане на разноски, съразмерно с уважената част от иска, единствено за производството пред Окръжен съд – Пловдив, които страната доказва в размер на 3 140.59 лв. – платена държавна такса и 150 лв. – депозит за ССчЕ. От тях с оглед уважената част от иска ответникът А. Г. А. следва да бъде осъден да заплати на дружеството сумата от общо 2 030.29 лв. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД се дължи и юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 150 лв. Относно дължимото на адв. Б. адвокатско възнаграждение: Страните спорят по въпроса за начина на определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, а оттук – и за конкретния размер на дължимото възнаграждение за безплатна правна помощ за осъществената защита на А. Г. А. при инстанционното разглеждане на спора. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв при осъществена безплатна правна помощ съдът определя възнаграждението в размер, не по-нисък от предвидения с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В постановеното от СЕС решение по дело С-438/22, е направен общ анализ на предпоставките, при които националният съд може да не приложи вътрешна уредба поради противоречието ѝ с чл. 101, пар. 1 ДФЕС, но са формирани и конкретни изводи относно противоречието на Наредбата с горепосочената норма от ДФЕС. Така според даденото в § 41 разяснение националният съд е длъжен да откаже да приложи спрямо задължената за разноски страна национална правна уредба, установяваща по задължителен начин минимални размери на адвокатските възнаграждения, ако прецени, че същата противоречи на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Същевременно, анализирайки конкретната национална правна уредба, според която адвокатът не може да договори възнаграждение в размер по-нисък от определения от съсловната организация на адвокатите Висш адвокатски съвет, а съдът не може да присъжда възнаграждения под този минимум, СЕС заключава, че уредбата е ограничаваща конкуренцията „с оглед на целта“ си по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Въз основа на това е изведен извод, че не е възможно позоваване на евентуално преследвани с националната уредба легитимни цели като аргумент да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики (§ 54). Даденото от СЕС тълкуване е задължително за националния съд съгласно чл. 633 ГПК и поради това с оглед приетото в § 54 от цитираното решение съдът се явява задължен да не приложи нарушаващата чл. 101, пар. 1 ДФЕС подзаконова национална уредба, която въвежда минимални размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв трябва да се определи от съда в справедлив размер, обоснован не само с материалния интерес по делото (който критерий е залегнал в неприложимата наредба), а с комплекс от фактори, наред с този интерес – фактическа и правна сложност на спора, специфика на производството, обем и сложност на извършените процесуални действия – така определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т. д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т. о., определение № 343 от 15.02.2024 г., постановено по т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т. о. и много други. В случая, процесуалният представител по чл. 38 ЗАдв е осъществявал защита по парични искове, изразила се последователно в подаване на отговор на искова молба, писмена защита, отговор на въззивна жалба и касационна жалба с изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, с явяване в три открити съдебни заседания (от проведени пет) в първата инстанция и в едно във въззивната инстанция – на откритото съдебно заседание на 18.04.2023 г. пред Окръжен съд – Пловдив за ответника се е явил друг упълномощен адвокат, а в това на 30.01.2024 г., както и в откритото заседание пред ВКС на 25.09.2025 г. – А. А. не е бил представляван). Следователно, обемът на извършените процесуални действия е относително голям, като сложността на предприетите действия е производна от правната сложност на делото, която не е значителна предвид наличието на константна и непротиворечива практика на ВКС по спорния между страните въпрос за съдържанието на фактическия състав на нормата в чл. 10, ал. 1 от ЗПК и последиците от неспазването на размера на шрифта на текста на договора. При тези съображения настоящият състав счита, че дължимото възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ, съобразено с изхода от спора и защитения материален интерес (30 000.75 лв.), е в размер от 3 000 лв. общо за всички инстанции. Този размер, от една страна, съобразява изложените по-горе фактори, обуславящи определянето му, а от друга – съответства на защитения материален интерес, на обема на осъществената работа от адв. Б. в хода на процеса, и на принципите, при които се осъществява адвокатската професия, вкл. този на самофинансирането, като същевременно този размер на дължимото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение е справедлив и обоснован съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. второ във вр. ал. 1 ЗАдв. До този размер молбата по чл. 248 ГПК на адв. Б. се явява основателна и следва да бъде уважена, чрез присъждане допълнително на сумата от 645 лв., над вече присъдените му с решението на ВКС 2 355 лв., а за разликата над 3 000 лв. до претендираните 7 935.60 лв. молбата следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение