Определение № 10084 от 14.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10002/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Ю. И. Н. от [населено място], с приложено удостоверение за придобита юридическа правоспособност, срещу определение № 9538 от 20.07.2026 г., постановено по адм. дело № 2204/2026 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е оставено без уважение искането й за спиране на предварителното изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № GPAM-2579214 от 10.07.2026 г. на мл. автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР – Варна, с която за нарушение по чл. 123, ал. 1, т. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), на основание чл. 171, т. 1, б. з)бб) ЗДвП й е приложена ПАМ – временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 3 месеца и Ю. И. Н., е осъдена в 7 дневен срок от получаване на съобщението да заплати държавна такса в размер на 5.11 евро, по сметка на Административен съд – Варна, при БАНКА УНИКРЕДИ ТБУЛБАНК, IBAN: BG 29 UNCR 96603146293516, ВІС: UNCRBGSF. Частната жалбоподателка твърди, че определението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че съдът не е извършил изискуемото съпоставяне между доказаните вреди на частноправния субект и презюмирания обществен интерес от предварителното изпълнение на административния акт. Изложени са съображения, че първоинстанционният съд не е обсъдил представените доказателства (служебна бележка от счетоводството и справки от НАП, установяващи, че дружеството на жалбоподателката няма наети служители и дейността се извършва лично от нея; справки за стопанисваните места за настаняване и конкретните резервации през летния сезон на 2026 г.; данни за адреса на жалбоподателката в [населено място] и за липсата на подходящ редовен транспорт до к.к. „Златни пясъци“; справки за цената на таксиметровия превоз и подробен разчет на необходимите пътувания и очакваните разходи; медицински документ относно здравословното състояние на съпруга на жалбоподателката и необходимостта при спешност да бъде осигурен незабавен транспорт до лечебно заведение), поради което е съдът е достигнал до вътрешно противоречиви фактически изводи. С частната жалба отново са представени същите доказателства. Частната жалбоподателка твърди, че в случая последиците от предварителното изпълнение на акта не се изчерпват с обичайното неудобство от невъзможността за лично управление на автомобил, тъй като принудителната мярка съвпада почти изцяло с активния туристически сезон и засяга възможността да се изпълняват вече поети задължения към гости на управляваните места за настаняване. Изложени са твърдения, че липсва транспортна връзка, която да позволява навременното изпълнение на задълженията на туроператор, а ползването на такси за всички необходими курсове е икономически несъразмерно спрямо приходите. Изложени са и твърдения, че съпругът на жалбоподателката е в тежко здравословно състояние след преживян [заличен текст] и оперативни интервенции и е необходимо при спешност да бъде осигурено бързо придвижване до лечебно заведение. Посочва, че новото обстоятелство не е абстрактната необходимост да се използва автомобил, а настъпилата след 10.07.2026 г. реална невъзможност да жалбоподателката да изпълнява конкретните задължения по последователните резервации. Частната жалбоподателка оспорва определението и в частта, с която е осъдена повторно да заплати държавна такса в размер на 5.11 евро. Твърди, че таксата е платена още при подаване на искането, а платежният документ е приложен към него. Представя документа повторно. Счита, че осъждането за второ плащане е лишено от фактическо основание и следва да бъде отменено. Иска определението да бъде отменено. Претендира разноски. Ответникът, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че жалбата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК от надлежна страна, срещу акт, чието обжалване е изрично предвидено в закон. Разгледана по същество, частната жалба е основателна, но не по изложените в нея съображения. Производството пред първостепенния съд е образувано по искане на Ю. И. Н. за спиране на предварителното изпълнение на цитираната ЗППАМ, на основание чл. 166 АПК. За да постанови обжалваното определение първоинстанционният съд е счел, че твърденията на Н., че ПАМ създава тежки лични последици за нея, изразяващи се невъзможност да упражнява трудова дейност са изцяло недоказани поради липса на ангажирани данни и доказателства. Според съда не са ангажирани доказателства, че в конкретния казус засегнатият личен, непосредствен частен интерес е равен и противопоставим на обществения интерес по смисъла на чл. 60, ал. 1 АПК и то до степен да го преодолява. Поради изложеното, съдът е приел твърдяните вреди за несъществени. Изложени са мотиви, че те не са трудно поправими, тъй като съобразно константната съдебна практика при евентуална отмяна на ЗППАМ като незаконосъобразна, вредите подлежат на репариране по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 203 и сл. АПК. Обжалваното определението е недопустимо по следните съображения: Целта на защитата по чл. 166, ал. 2 АПК срещу предварителното изпълнение на административния акт е да се предотврати непропорционално засягане на права и законни интереси на адресата на акта и да не настъпят за него значителни или трудно поправими вреди до влизане в сила на решението по спора. Защитата е допустима тогава, когато органът, въпреки допуснатото предварително изпълнение, все още не е пристъпил към изпълнението и въпросът по законосъобразността на обжалвания административен акт не е решен с влязъл в сила съдебен акт. В настоящия случай административният акт има максимален срок на действие от 3 месеца. Видно от разпоредителната му част ПАМ е приложена до решаване на въпроса за отговорността на водача, но не повече от 3 (три) месеца. Актът е издаден и връчен на 10.07.2026 г. В него изрично е посочено, че на основание 171, т. 1, б. з)бб) ЗДвП се отнема СУМПС на водача. Следователно началото на действието му е започнало на 10.07.2026 г. Срокът на действие е изтекъл на 10.10.2026 г. Към момента на произнасянето на първоинстанционния съд (20.07.2026 г.) и подаването на частната жалба (29.07.2026 г.) този срок не е бил изтекъл, но към настоящия момент срокът на действие на мярката вече е изтекъл. След като е преустановено действието на мярката, искането за спиране на изпълнението й е останало без предмет. Последващото отпадане на предмета на искането е процесуална пречка за произнасяне на съда по неговото същество. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде обезсилено, искането за спиране да се остави без разглеждане и производството по искането за спиране да бъде прекратено. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение