Определение № 50040 от 08.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1517/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 във вр. с ал. 1 т. 2 ГПК във вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 3579 от 05.05.2022 г., подадена от „ЗАД „ОЗК – Застраховане““ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 139 от 13.04.2022 г., постановено по в. т. д. № 728/2021 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение като неоснователна молбата на дружеството по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 33 от 20.01.2022 г. в частта за разноските, присъдени в полза на застрахователното дружество за производството пред въззивната инстанция. Частният жалбоподател релевира оплакване за неправилност на обжалваното определение и моли за неговата отмяна. Счита за неправилни съображенията на въззивния съд, че поради неуважаване на въззивните жалби на всяка от насрещните страни и липса на разграничение в договора за правна помощ на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение, следва да се приеме, че същото е заплатено за осъществяване на процесуално представителство по двете въззивни жалби по равно. Намира, че макар и отхвърляйки всяка от въззивните жалби, въззивното решение се явява постановено в полза на всяка от страните за онази част от спорното право, която е предмет на неуважената жалба на противната страна, и следователно, съобразно тази част, следва да бъдат присъдени и разноските за въззивната инстанция. Така обосновава дължими му разноски във въззивната инстанция в размер на 3 516 лв. с ДДС. В подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът по частната жалба – А. М. С., чрез процесуалния си пълномощник, счита определението за правилно и моли за оставяне на частната жалба без уважение предвид липсата на основание за преизчисляване на присъдените на въззивника – ответник разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 2, изр. първо ГПК във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Доколкото предмет на обжалване е определение по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, постановено от въззивен съд, в случая е налице хипотезата на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК, а не хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 или т. 2 ГПК. Поради това, допустимостта на частната жалба не следва да бъде преценявана с оглед изискванията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в какъвто смисъл неправилно се твърди от жалбоподателя и във връзка с което е представено и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, с което е отказал да измени въззивното решение в частта му за присъдените разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на застрахователното дружество във въззивната инстанция, съдът е приел, че действително обжалваемият материален интерес по въззивната жалба на жалбоподателя – ищец (80 000 лв.) е по-голям от обжалваемия материален интерес по въззивната жалба на жалбоподателя – ответник (30 000 лв.), но в договора за правна защита и съдействие (л. 53) е посочено, че правната помощ и съдействие се изразява в процесуално представителство по изготвяне на въззивна жалба и отговор на въззивна жалба, като не е разграничено уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 5 232 лв. с ДДС как е разпределено за осъщественото процесуално представителство по всяка от въззивните жалби. При това положение, според въззивния съдебен състав, следва да се приеме, че, доколкото не е упоменато друго, адвокатското възнаграждение е заплатено за осъществяване на процесуално представителство и по двете въззивни жалби по равно или по 2 616 лв., като с оглед изхода от спора и неоснователността на подадената от жалбоподателя – ищец въззивна жалба, последният е осъден да заплати на жалбоподателя – ответник разноски в размер на 2 616 лв., т. е. не се налага изменение на решението в частта му за разноските. Определението е правилно. Предмет на всяка от подадените от А. М. С. и „ЗАД „ОЗК – Застраховане““ АД въззивни жалби е различна част от претенцията – предмет на спора, поради което и за отхвърлената във въззивната инстанция част от претенцията на ищеца, независимо че по отношение на друга нейна част той се явява в процесуалното качество на ответна страна по въззивна жалба на противната страна, същият следва да понесе отговорността за сторените от застрахователя разноски във връзка с тази отхвърлена част от претенцията, т. е. за тази част застрахователното дружество има право на разноски. Няма основание да се изключи приложението на чл. 78 ГПК при обективно осъществявана защита в съответната инстанция независимо от процесуалното качество на страната, претендираща разноските. На възмездяване обаче подлежат само доказаните разноски, а в настоящата хипотеза подлежащите на възмездяване разноски ще са доказани по размер, ако възнаграждението е договорено разделно – за процесуално представителство по собствената въззивна жалба на застрахователя, съответно – за защита срещу въззивната жалба на противната страна, или, когато дължимото адвокатско възнаграждение е определяемо по размер съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения поради осъществявано процесуално представителство по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. и на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 36, ал. 2 от същия закон, какъвто настоящият случай не е. Не би могло да се приложи възмездяване с определяне на дължимото адвокатско възнаграждение въз основа на пропорционалното съотношение между обжалваемия интерес на настоящия жалбоподател спрямо обжалваемия интерес на противната страна, съотнесен към договорения общ размер на възнаграждението за въззивната инстанция. Последното не би могло да бъде правило само и единствено при парично оценими претенции, а и тъй като изхожда от презумиране волята на договарящите, че независимо от фактическата и правна сложност на защитата по собствената и срещу жалбата на противната страна, трудът на процесуалния представител да бъде възмезден именно при спазване на това съотношение. В настоящия случай, видно от представения във въззивната инстанция договор за правна защита и съдействие, договореното адвокатско възнаграждение не е разграничено по предмет на възложена процесуална защита, а е уговорено в общ размер на 5 232 лв. с ДДС, поради което, и с оглед гореизложеното, атакуваното определение е правилно. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение