Определение № 2658 от 17.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 346/2025 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК. Образувано е по молба на „Банка ДСК“ АД, чрез пълномощник му юрк. Ж. Д., с надлежно учредена по делото представителна власт, за изменение на определение № 1310/29.04.2025 г. в частта му за разноските. Молителят твърди, че уговореното и заплатено от ответника по касационната жалба адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 4200 лв. е прекомерно с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото. Счита, че при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото от пълномощника на ответника по касационната жалба в касационното производство процесуално представителство следва да се приложи правната норма,уредена в чл. 36, ал. 2 ЗА, съгласно която размерът на адвокатското възнаграждение трябва да бъде справедлив и обоснован, и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. В този смисъл, поддържа, че следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 9, ал. 2 и чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което при материалния интерес на делото пред касационната инстанция, който общо възлиза на сумата от 38633,64 лв., дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство от пълномощника на ответника по касационната жалба е в размер на 2805,53 лв. Ответникът по молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който оспорва както нейната допустимост, така и основателността ѝ. Счита, че тя е просрочена, тъй като е подадена през ЕПЕП в последния ден преди да изтече уреденият в чл. 248, ал. 1 ГПК 1-месечен преклузивен срок, но е подписана от процесуалния представител на касатора след края на работното време на съда – в 17,14 ч. Твърди, че уговореното възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред касационната инстанция в размер на сумата от 4200 лв. изцяло съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото пред ВКС. Молбата е допустима, тъй като е подадена в преклузивния 1-месечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК. Тя е подписана с квалифициран електронен подпис и е адресирана до съда в електронна форма – чрез ЕПЕП, като датата на подаване чрез тази електронна система е 29.05.2025 г., в 17:21:11 ч., т.е. в последния ден от уредения в чл. 248, ал. 1 ГПК 1-месечен процесуален срок. Съгласно правната норма, уредена в чл. чл. 62, ал. 2 ГПК, във вр. с ал. 1 на този член, когато съдебните книжа са изпратени по електронен канал, те се считат за подадени в срока не до приключване на работното време на съда, а до края на двадесет и четвъртия час на съответния последен ден, какъвто е настоящият случай. В този смисъл е константната практика на ВКС - напр. Определение № 60409/22.11.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2289/2021 г., I т. о., ТК и Определение № 60308/02.08.2021 по ч. т. д. № 1119/2021 г., ТК, II т. о. За преценката дали молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е подадена в преклузивния срок, е ирелевантно обстоятелството кога е подписана с квалифициран електронен подпис – същественото е, че тя е адресирана до съда чрез ЕПЕП до края на изтичане на двадесет и четвъртия час на последния ден от уредения в чл. 248, ал. 1 ГПК 1-месечен преклузивен срок. Разгледана по същество, молбата за изменение на определението по чл. 288 ГПК в частта му за разноските се явява неоснователна. Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатено адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение. Неговият размер трябва да е обоснован, разумен и справедлив, като страната, която незаконосъобразно е предизвикала съдебен спор, не отговаря за заплатеното адвокатско възнаграждение – над частта, чиято стойност не съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото. Съгласно тълкувателните разяснения по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Настоящото касационно производство е образувано по предявена касационна жалба от въззивника, с която иска въззивното решение изцяло да бъде отменено, вследствие на което изцяло да бъдат отхвърлени предявените на основание чл. 124, ал. 1 ГПК отрицателни установителни искове за отричане със сила на пресъдено нещо на процесните парични вземания, възлизащи общо на сумата от 38633,64 лв. Пълномощникът на ответника по касационната жалба е подал писмен отговор, в който подробно е обосновал своите правни доводи за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и за неоснователност, като се е позовал на задължителна и казуална практика на ВКС – с издирване и посочване на множество съдебни актове, които подкрепят неговите правни съждения. Следователно, съобразно защитавания материален интерес, възлизащ на сумата от 38633,64 лв., правната и фактическата сложност на делото и действително осъществените процесуални действия от процесуалния представител на ответника по касационната жалба присъденото адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред касационния съд в размер на сумата от 4200 лв. отговоря на установените в чл. 78, ал. 5 ГПК нормативни изисквания за разумност на адвокатското възнаграждение – то е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи настоящият съдебен състав достига до правното съждение, че молбата на „Банка ДСК“ АД за изменение на определение № 1310/29.04.2025 г. в частта му за разноските е неоснователна, поради което тя трябва да бъде оставена без уважение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд на основание чл. 248, ал. 1 ГПК