Определение № 4645 от 30.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3899/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Й. Т. Д., чрез адв. М. Ц., срещу определение № 336/16.06.2026г., постановено по ч.гр.д.№ 270/26г. от състав на Апелативен съд Варна, с което, като е потвърдено първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, е отказано изменение на присъденото в полза на адвокатския пълномощник на ответника по реда на чл. 38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 7100 лева. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение, което определя като неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят три въпроса, които след обобщението им от настоящия състав се свеждат до такъв за критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на дължимо на основание чл. 38, ал.2 ЗА възнаграждение. Твърди се, че отговорът на въпросите е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Заявява се и основанието на чл. 280, ал.2, предл.3то ГПК – очевидна неправилност на атакуваното определение. Насрещната страна по жалбата – ответникът Й. С. С., чрез адв. Г. Т., я оспорва и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационен контрол. Частната жалба е допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: За да откаже да намали присъденото по реда на чл. 38, ал.2 ЗА на адв. Т. възнаграждение от 7100 лева за представителство на ответника пред първоинстанционния съд, въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията за неговата прекомерност. Този извод е предпоставен от приетото, че предмет на делото са били пет иска с предмет нищожности и унищожаемост на завещание и иск за собственост на имот; цената на един иск е 74 155,70 лв.; делото е продължило в период от година и половина от връчване на преписа от исковата молба на ответника; разгледано е в четири открити съдебни заседания; по същото са назначени и изслушани три съдебни експертизи и разпитани шестима свидетели, а процесуалният представител на ответника – адвокат Т. е осъществил безплатната адвокатска защита при хипотезата на чл. 38, ал.1, т.3 ЗА в пълен обем - подал е отговор на исковата молба, участвал е в съдебни заседания и в събиране на доказателства, депозирал е становища по молбите на ищцата и т.н. Така посочените обстоятелства са мотивирали въззивния съд да заключи, въз основа постановките на решението на СЕС по дело C-438/22, че съобразно интереса, вида на спора, високата фактическа и правна сложност на делото и количеството извършена работа от адв. Т., сумата от 7 100 лв. за възнаграждение за безплатно оказана от него помощ е справедливо обоснована по размер. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд с обжалваното определение/ решение по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Несъмнено е, че критериите за определяне възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 ЗА са обуславящи извода за размера му, но в случая всички те са отчетени от въззивния съд, включително обема на действително извършената от адвоката работа. Несъгласието на жалбоподателя с относителната тежест на този критерий, доколкото последният не е преценяван изолирано, е довод за необоснованост, който не е проверим в производството по селектиране на касационната жалба. За да определи размера на дължимото адвокатско възнаграждение въззивният съд е извършил съвкупна преценка на всички релевантни обстоятелства, съгласно решението на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд и основаната на постановките му константна съдебна практика на ВКС / вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа, фактическата и правна сложност на делото/, като на нито едно от тях не е придадено изключително значение. Изрично е отбелязал и че посочените в НАРЕДБА № 1/ 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимални размери не са обвързващи за съда, а са само ориентир за размера на възнаграждението и именно като такъв те са ползвани. Определението не е и очевидно неправилно – от съдържанието на атакувания акт не следва пряка констатация за тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Мотивиран от горното, съдът