Определение № 4835 от 24.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4712/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 27762 от 19.08.2024 г., подадена от И. И. К. чрез адвокат Л. Д. от АК – В. срещу въззивно Решение № 824 от 24.06.2024 г. по в.гр.д.№ 3325/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, V състав.

Ответницата по жалбата И. Н. К. е депозирала отговор чрез адвокат Н. К. от АК – П.. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за защитата пред ВКС.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С въззивното решение е потвърдено Решение № 4293 от 29.10.2023 г. по гр.д.№ 15009/2021 г. на Районен съд – Пловдив в частта, с която е допусната съдебна делба между И. И. К. и И. Н. К. по отношение на следните недвижими имоти: Поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], [община], област П., с площ 863 кв.м., с трайно предназначение на територията урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м./, с номер по предходен план *, квартал 33, парцел *, при посочени съседи, ведно с построената в имота сграда с идентификатор **, със застроена площ 22 кв.м., брой етажи един, представляваща гараж, при квоти от по 1/2 идеална част за всеки от съделителите.

Спорът по делото е бил концентриран върху това дали процесният гараж е съсобствен между страните или е индивидуална собственост само на ответника И. И. К.. Прието е, че двамата съделители са наследници на И. Н. К., починал през 2011 г., и съпругата му И. Д. К., починала през 2004 г., като ответникът е син на наследодателите, а ищцата е дъщеря на другия им син - Н. И. К., починал на 03.11.2020 г. Установено е, че процесният гараж е построен в периода 1989 г. – 1990 г., т.е. приживе на родителите И. Н. К. и И. Д. К.. За неоснователно е намерено възражението на ответника, че представените по делото строителни книжа го легитимират като индивидуален собственик на гаража, тъй като не е спазена установената с чл. 56 ЗТСУ (отм.) форма за учредяване на право на строеж. При това положение и на основание чл. 92 ЗС собствеността върху гаража е възникнала за И. и И. К., независимо от това, че ответникът е давал средства за строежа. След построяването на гаража, ответникът го е ползвал, но като държател, упражняващ фактическа власт върху чужда вещ. Прието е, че по делото не са ангажирани доказателства основанието за ползване да е било променено и това да е било демонстрирано пред собствениците на вещта.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Какви са обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делба и един от съделителите може ли да бъде признат за владелец във втората фаза на делбата, ако в първата фаза при произнасяне по вещноправните отношения, по възражението му за придобивна давност е квалифициран като държател;

2. Действия по извършване на строителство в съсобствено дворно място на основание чл. 56, ал. 3 ЗТСУ (отм.), но поради неспазване на изискуемата форма, при учредяване правото на строеж, със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици, съставляват ли владелчески действия;

3. Собствениците на земята – дворното място, върху което е построена законна сграда – гараж от трето лице, ползват ли се от разпоредбата на чл. 92 ЗС или тази разпоредба се отнася само за незаконно построени сгради в чужд имот;

4. Възможно ли е да се придобие сграда в чужд имот на основание придобивна давност и да се опровергае презумпцията на чл. 92 ЗС;

5. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, като посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други не;

6. При изграждането на своите фактически и правни изводи, ограничен ли е съдът от събраните по делото доказателства и в частност допустимо ли е да приеме за доказан даден факт, без да са събрани доказателства за него;

7. Заключването на сградата от държателя, поради отсъствие от населеното място или имота, представлява ли демонстрация на собственическо отношение /акт на завладяване/ или такъв акт е отказът на държателя да даде ключ на собственика и то ако този акт е съчетан с други действия.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първи въпрос – в противоречие с Решение № 487 от 05.07.2010 г. по гр.д.№ 1277/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 337 от 10.10.2011 г. по гр.д.№ 666/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 115 от 07.11.2014 г. по гр.д.№ 2203/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 43 от 17.04.2015 г. по гр.д.№ 6347/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 112 от 07.11.2014 г. по гр.д.№ 1394/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 121 от 08.10.2018 г. по гр.д.№ 3908/2017 г. на ВКС, І г.о., втори въпрос – в противоречие с Решение № 331 от 27.04.2010 г. по гр.д.№ 4043/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 74 от 24.06.2015 г.по гр.д.№ 6277/2014 г. на ВКС, І г.о., Решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр.д.№ 59/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 31 от 27.02.2015 г. по гр.д.№ 5276/2014 г. на ВКС, І г.о., Решение № 1037 от 30.12.2009 г. по гр.д.№ 3399/2008 г. на ВКС, І г.о., Решение № 67 от 08.06.2011 г. по гр.д.№ 745/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 294 от 07.01.2015 г. по гр.д.№ 4050/2014 г. на ВКС, І г.о., трети въпрос – в противоречие с Решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 6277/2014 г. на ВКС, І г.о., Решение № 409 от 28.02.2013г. по гр.д.№ 59/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 31 от 27.02.2015 г. по гр.д.№ 5276/2014 г. на ВКС, І г.о., Решение № 1037 от 30.12.2009 г. по гр.д.№ 3399/2008 г. на ВКС, І г.о., Решение № 67 от 08.06.2011 г. по гр.д.№ 745/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 294 от 07.01.2015 г. по гр.д.№ 4050/2014 г. на ВКС, І г.о., пети въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, шести въпрос – в противоречие с Решение № 5543 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 3 от 20.01.2010 г. по гр.д.№ 2749/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 10 от 17.05.2017 г. по гр.д.№ 3248/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 173 от 15.07.2013 г. по гр.д.№ 1131/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 473 от 20.01.2012 г. по гр.д.№ 263/2011 г. на ВКС, ІV г.о., седми въпрос – в противоречие с Решение № 2 от 12.03.2020 г. по гр.д.№ 619/2019 г. на ВКС, І г.о., Решение № 8 от 23.01.2012 г. по гр.д.№ 138/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 132 от 27.05.2016 г. по гр.д.№ 1121/2016 г. на ВКС, І г.о., Решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 7754/2013 г. на ВКС, І г.о. Относно четвъртия въпрос се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. Същият не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. Няма колебание в практиката на ВКС, че с влязлото в сила решение по допускане на делбата се формира сила на пресъдено нещо по въпросите между кои лица, за кои имоти и при какви квоти се допуска делба. То обвързва страните по делбата относно това, че между тях има съсобственост по отношение на делбения имот, като доводите и възраженията на страните, че има обстоятелства, които изключват наличието на съсобственост или променят квотите, следва да се заявят в производството в първата фаза по делбата. В случая възражението на ответника, че е придобил право на собственост върху процесния гараж на основание сочените от него придобивни способи - реализирано право на строеж и придобивна давност, е разгледано от въззивния съд, който е намерил същото за неоснователно и недоказано.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по трети въпрос от изложението. Предмет на жалбата е само гаража, който е самостоятелен обект на правото на собственост, като основния спорен въпрос по делото е дали е налице основание за изключване на принципа на приращението. Според трайно установената практика на ВКС (Решение № 122 от 07.11.2017 г. по гр.д.№ 5333/2016 г. на ВКС, І г.о., Решение № 684 от 28.09.2000 г. по гр.д.№ 95/2000 г. на ВКС, І г.о.), издаденото по надлежния ред строително разрешение не замества акта за учредяване на право на строеж. Ако по предвидения в закона ред не е учредено право на строеж, лицето, извършило строителство въз основа на такова строително разрешение, не придобива право на собственост върху построеното. В подобна хипотеза действа принципът на приращението – чл. 92 ЗС. Правото на собственост върху построена без надлежно учредено право на строеж сграда се придобива от собственика на земята, независимо на чие име е издадено строителното разрешение. Въззивният съд се е съобразил с тази практика, като е приел, че процесният гараж, построен без надлежно учредено право на строеж в полза на ответника, е станал собственост на собствениците на земята на основание чл. 92 ЗС.

Въпроси №№ 5 и 6 не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал е доводите и възраженията на страните. Мотивите му отразяват извършена правораздавателна дейност по съществото на спора.

Останалите въпроси в изложението също не предоставят основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е разгледал заявеното от ответника в делбеното производство възражение за придобиване по давност на процесния гараж. Този гараж по силата на приращението е станал собственост на собствениците на земята, а след тяхната смърт представлява наследствено имущество. Разяснения за това в кои случаи съсобственик (сънаследник) може да придобие по давност идеалната част на друг съсобственик са дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, с което въззивният съд се е съобразил. Обсъдил е събраните по делото писмени и гласни доказателства и е приел, че те не установяват упражняване на самостоятелна фактическа власт върху имота от страна на ответника и действия, изразяващи намерение за своене. Дали елементите от фактическия състав на оригинерното придобивно основание са се осъществили, е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай. Оплакванията за необоснованост на изводите на въззивния съд за неупражнявано владение върху спорния имот от страна на ответника представляват касационни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането на каквито във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. Преценка на правилността на въззивното решение би могла да се направи само с решението по чл. 290 ГПК, ако обжалваният акт бъде допуснат до касационен контрол.

С оглед настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноските, които е направила за защитата пред ВКС – сумата 1 600 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение за един адвокат (л. 19).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия