Определение № 3 от 07.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4759/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Л. А. срещу определение № 281 от 22.07.2021г. постановено по ч.гр.д. № 345/2021г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260156 от 23.04.2021г. по гр.д. № 1927/2021г. на Варненски окръжен съд за прекратяване на производството по делото като недопустимо. В частната жалба се поддържа, че съдебният акт е недопустим и неправилен. Изложените от съда съждения относно допустимостта на иска представляват по същността си отказ от правосъдие. Недопустимостта на акта жалбоподателката основава на твърденията, че определението е постановено при наличие на основание за спиране на производството на основание чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. Неправилността - на незаконосъобразните виждания на съда за обхвата на силата на пресъдено нешо на решението по предходен спор и на цитирането на мотиви от други съдебни актове. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: 1/ вероятната недопустимост на обжалваното определение; 2/ изводите на съда за сила на пресъдено нещо на съдебни актове за прекратяване на производството, които изводи противоречат на задължителната практика на ВКС по Тълкувателно решение №7/2014г., т.6; формулиран е конкретният въпрос: има ли сила на пресъдено нещо определение за прекратяване на производството по делото, респ. имат ли сила на пресъдено нещо мотивите за прекратяването; 3/ изводите на съда за сила на пресъдено нещо по въпроси, които не са включени в предмета на делото, като са формулирани въпросите: а/ формират ли сила на пресъдено нещо направените в мотивите изводи относно преюдициални отношения; б/ може ли да се приеме, че даден въпрос е включен в предмета на делото, ако никоя страна не е навела твърдение по него, но съдът е направил констатация и е направил извод по него; по тези въпроси се изтъква противоречие с т.18 на Тълкувателно решение № 1/2000г. на ОСГК и с Решение № 19 от 30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г. на ІІ г.о. Ответниците по частната жалба И. П. Г. и А. Г. Г. изразяват становище за несъстоятелност на изложените в частната жалба оплаквания и за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по гр.д. № 1927/2019г. на Варненски окръжен съд е образувано по искова молба на М. А. против И. и А. Г. за отричане правото на собственост на ответниците върху апартамент № 70, на петия етаж, [жилищен адрес] на [улица]в [населено място]. Посочено е, че ответниците са купили жилището от В. П. Б. и М. Д. Б., които са се легитимирали като собственици с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт от 20.10.2014г., по който продавач на имота е ищцата. Последният договор, според твърдението на ищцата, е нищожен като привиден и прикриващ нищожен договор, имащ за предмет удовлетворяване на кредитора в нарушение на забраната на чл. 152 ГПК. Установяването нищожността на този договор между страните по него е предмет на друго производство - по гр.д. № 1443/2019г. на същия съд. Посочено е също, че предходно производство, образувано по иск за прогласяване нищожността на договора, е прекратено като недопустимо. С оглед на това спорът за нищожността на договора не е разрешен и следва да се разреши по гр.д. № 1443/2019г. Тъй като ответниците претендират предаване на владението, ищцата е предявила настоящия иск. Ответниците в отговора си са навели възражение за недопустимост на иска поради липса на правен интерес. Твърдят, че с решение по предходен спор е отречено правото на ищцата да претендира нищожност на договора, с който е прехвърлила имота на В. Б., а в настоящето производство тя обосновава интереса си именно с твърденията за нищожност на договора. Първоинстанционният съд е прекратил производството по делото с определение от 23.04.2021г. Приел е, че ищцата не разполага с правен интерес от водене на отрицателния установителен иск. Посочил е, че с влязло в сила решение на Варненски окръжен съд по гр.д. № 1195/2016г. по иск на В. Б. против ищцата е прието, че част от заема, който Б. е предоставил на ищцата, е върнат чрез прехвърляне на собствеността върху имота с договора от 20.20.2014г. С Решение № 98 от 21.05.2019г. по гр.д. № 2853/2018г. на Върховния касационен съд, ІІІ г.о., по иск за нищожност на договора, предявен от М. А. против В. Б. е прието, че силата на пресъдено нещо на предходното решение е пречка за разглеждане на иска за нищожност и производството по този иск е прекратено, като са обезсилени постановените решения на първата и въззивната инстанция. Същото прието и за иска по гр.д.№ 1443/2019г. на Варненски окръжен съд. С оглед на това първоинстанционният съд е заключил, че липсва правен интерес по смисъла на Тълкувателно решение №8/2012г. на ОСГТК, тъй като отричането на правото на ответниците не е предпоставка за упражняване на друго право на ищцата. Варненски апелативен съд е постановил обжалваното определение, с което е потвърдил извършеното от първата инстанция прекратяване. Посочил е, че единственият факт, с който ищцата обосновава евентуални права върху имота и правен интерес от отричането собствеността на ответниците, е този за нищожността на договора за продажба от 2014г. А по отношение на този факт е налице преклузия и ищцата не може да се позовава на него. Това е така, тъй като по воденото от Б. срещу ищцата дело за връщане на заета от нея сума и за заплащане на мораторна лихва - гр.д. № 1195/2016 г. на Варненски окръжен съд съдът е приел, че ищцата е изпълнила задължението си да прехвърли собствеността на процесния апартамент № 70, с което е погасила част от дълга в размер на 146 250 лв., а с влизане в сила на решението фактът на частично погасяване на дълга посредством прехвърлянето на собствеността върху апартамента се ползва със сила на пресъдено нещо. Поради това впоследствие с решение № 98 от 21.05.2019 г. по гр.д. № 2853/2018 г. на ВКС IІІ г.о. по воденото от ищцата срещу Б. дело за нищожност на договора за продажба е прието, че по принцип силата на пресъдено нещо на решението преклудира всеки факт, от който се извежда искане да се установи, че към деня на приключване на устните състезания съдебно признатото право не е съществувало в полза на посочения в решението негов носител с тези белези, които съдът е установил. В случая съдът е определил размера на дължимото вземане по невърнатия заем, като е приел за установено, че вземането е частично погасено посредством прехвърлянето на собствеността върху апартамента; този факт вече не може да се оспорва от страните по делото заради формираната сила на пресъдено нещо, а след като веднъж е съдебно установено, че клаузата на т.9 от договора между страните е действителна уговорка за даване вместо изпълнение, то ищцата губи правото да твърди нищожност на тази клауза. Зачитането на даването вместо изпълнение като факт, обхванат от силата на пресъдено нещо не означава, че се придава такава сила на мотивите на решението. Силата на пресъдено нещо се разпростира върху индивидуализиращите белези на спорното право, включително върху неговия размер и частичното му погасяване. Тъй като диспозитивът на решението не винаги може да обхване всички тези белези, мотивите са допълнителен източник на данни относно предмета на решението, когато не противоречат и изясняват този диспозитив. По тези съображения съдът в производството по иска за нищожност е приел иска за недопустим. С оглед на настоящето производство по отрицателен установителен иск за собственост, в който ищцата не може да се позовава на нищожност на договора за продажба с Б. поради настъпилата преклузия, а и не обосновава упражняване на друго свое право при отричане собствеността на ответниците, то тя не разполага с правен интерес да води този иск. Въззивният съд е допълнил, че по изложените съображения е без значение последващо заведеното от ищцата дело № 1443/2019 г. на ВОС за прогласяване нищожността на същия договор, което междувременно също е прекратено. Съдът не е дал изричен отговор по отношение на посоченото в частната жалба ново заведено дело за нищожност на договора на същото основание - гр.д.№ 877/2021г. на Варненски окръжен съд. При горните обстоятелства и преценявайки визираните от жалбоподателката основания за допускане на касационен контрол, настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ гражданско отделение, счита, че такива липсват. На първо място, липсва съмнение за допустимостта на акта. Соченото в исковата молба като преюдициално гр.д. № 1443/2019г. на Варненски окръжен съд /това е второто заведено от нея дело срещу В. Б. за нищожност на договора от 20.10.2014г./, чиято висящност обуславя спиране на настоящето производство, е приключило с влязъл в сила акт за прекратяване - с определение № 27 от 21.01.2021г. по ч.гр.д. № 3597/2020г. на Върховния касационен съд, ІV г.о. не е допуснато касационно обжалване на определението на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено извършеното от първата инстанция прекратяване на това производство като недопустимо. Впоследствие като преюдициално се сочи новообразувано гр.д. № 877/2021г. /исковата молба е на л. 102 и сл. от първоинстанционното дело/, което отново има за предмет прогласяване нищожност на договора за продажба от 20.10.2014г. между същите страни и на същото основание, както предходните две; добавен е и евентуален иск за разваляне на договора. При извършена служебна справка се установява, че производството по това дело също е прекратено и в момента е висящо пред Върховния касационен съд по частна жалба по чл. 274, ал.3 ГПК. Вярно е, че въззивният съд не е дал отговор на доводите за спиране, свързани с това дело. Висящността на това производство не може да обуслови недопустимост на сега обжалвания акт. Касае се до предявяване на трети по ред иск за едно и също нещо, след като правото на иск на ищцата е отречено двукратно с влезли в сила съдебни актове. Това поведение следва да се квалифицира като злоупотреба с право. Правният въпрос дали има сила на пресъдено нещо определение за прекратяване на производството по делото, респ. мотивите за прекратяването, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Съдът не се е позовал на сила на пресъдено нещо на определението за прекратяване на предходното производство по иск за нищожност на договора, а е възприел същите съображения, обуславящи недопустимостта на иска. Позоваване на сила на пресъдено нещо е направено спрямо изводите по гр.д. № 1195/2016г. на Варненски окръжен съд, където е прието, че уговорката за погасяване на част от заема чрез прехвърляне на собствеността е действителна и че с договора от 20.10.2014г. е погасен част от дълга на настоящата ищца, т.е. че този договор е произвел правно действие. Именно тези изводи препятстват /преклудират/ повторното повдигане на спор относно действителността на договора, каквото се прави чрез предявяването на настоящия иск, а и с исковете по гр.д. № 835/2016г., гр.д. № 1443/2019г. и гр.д. № 877/2021г. на Варненски окръжен съд, прекратени като недопустими. Следващият формулиран правен въпрос е за обхвата на силата на пресъдено нещо спрямо въпроси, които не са включени в предмета на делото, а именно такива по преюдициални правоотношения и такива, които никоя страна не твърдяла, но съдът е направил констатации и изводи по тях. По тези въпроси се изтъква противоречие с т.18 на Тълкувателно решение № 1/2000г. на ОСГК и с Решение № 19 от 30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г. на ІІ г.о. По първата част на въпроса - относно преюдициалните правоотношения. В мотивите на въззивния съд не е прието, че изводите на съда по фактите и по преюдициалните отношения, направени в мотивите към съдебното решение, формират сила на пресъдено нещо. В обжалвания акт, както и в цитираното от въззивния съд решение на ВКС изрично е разяснено, че зачитането на даването вместо изпълнение като факт, обхванат от силата на пресъдено нещо на решението по иска за връщане на заетата сума, не означава, че се придава сила на пресъдено нещо на мотивите на решението. Изтъкнато е, че силата на пресъдено нещо се разпростира върху индивидуализиращите белези на спорното право, включително върху неговия размер и частичното му погасяване. Тези разяснения съответстват на указанията в т. 5 на Тълкувателно решение № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. По отношение на преюдициалните правоотношения в мотивите на същия тълкувателен акт е посочено, че разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение; така че предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск. Именно такава е ситуацията и в настоящия случай - след като в предходен спор е прието, че договорът за продажба от 20.10.2014г. представлява даване вместо изпълнение, действителен е и има погасителен ефект за част от задължението на ищцата, то неговата евентуална нищожност, заявена в последващо процес, се явява мълчаливо отречена последица от силата на пресъдено нещо на вече разрешения правен спор. Тази задължителна практика на ВКС не противоречи на посочената от жалбоподателката т. 18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Втората част на горния правен въпрос касае обхвата на силата на пресъдено нещо спрямо въпроси, които никоя страна не твърдяла, но съдът е направил констатации и изводи по тях в решението си. Тя е обоснована с оплакване, че в процеса за връщане на заема жалбоподателката не се е позовала на частичното погасяване на дълга, чрез прехвърлянето на апартамента, а съдът сам е взел предвид този факт. В мотивите на обжалваното определение липсват съображения по този въпрос, т.е. въпросът не е разрешен в обжалвания акт. Така повдигнатият въпрос всъщност е израз на несъгласието на жалбоподателката с изложените мотиви в тази насока в решението на Върховния касационен съд по гр.д. № 2853/2018г. Доколкото тези мотиви не са изрично възпроизведени в сега обжалвания акт, то въпросът не е обуславящ за изхода на спора. Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване на определението на Варненски апелативен съд. В полза на ответниците следва да се присъдят направените от тях разноски в размер на 2000 лв. за адвокатско възнаграждение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.