Определение № 50028 от 04.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1264/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. С. от [населено място] срещу решение № 205 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 3034/2021 г. на Пловдивски окръжен съд, с което, след отмяна на постановеното от Пловдивски районен съд решение № 262024 от 19.07.2021 г. по гр. д. № 13487/2020 г., е отхвърлен предявеният от касатора срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място] иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 7 261.47 евро – главница по договор за кредит за текущо потребление от 17.07.2008 г., за която сума са издадени заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 15.02.2010 г. и изпълнителен лист от 10.03.2010 г. по ч. гр. д. № 234/2010 г. на Кюстендилски районен съд. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд, че вземането за главница по процесния договор за кредит, предмет на предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, не е погасено по давност. Касаторът твърди, че образуваното за събиране на това вземане изп. д. № 127/2010 г. на ЧСИ В. А. е перемирано на 14.05.2012 г., съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, т. е. две години след наложения запор върху собственото му МПС, което действие счита за последното извършено по делото надлежно изпълнително действие, прекъсващо давността. Според него, давността е започнала да тече от този момент и към датата на исковата молба – 16.10.2020 г. – същата вече е била изтекла, а всички останали изпълнителни действия, извършени след настъпването на перемцията, са ненадлежни и поради това не прекъсват давността. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Има ли правно значение прекратяването на изпълнителния процес, в частност на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, за погасителната давност за притезанията по изпълнителния лист, въз основа на който е образувано прекратеното изпълнително производство по принудително изпълнение; 2. Следва ли, за да прекъснат погасителната давност, действията по принудително изпълнение да са предприети по висящ изпълнителен процес, с оглед тяхната надлежност; 3. При прекратяване на изпълнителния процес от коя дата започва да тече погасителната давност за притезанията по изпълнителния лист“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС ППВС № 3/80 г. Според касатора, поради несъобразяването на въззивния акт с посочената задължителна съдебна практика същият е и очевидно неправилен. Ответникът по касация – „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 18.05.2022 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Пловдивски окръжен съд е приел за безспорно по делото, че: На 15.02.2010 г. по ч. гр. д. № 234/2010г. по описа на Кюстендилски районен съд в полза на „Банка ДСК“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, а на 10.03.2010г. и изпълнителен лист срещу длъжника С. В. С. за процесната сума от 7261.47 евро, представляваща неизплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от 17.07.2008г.; За принудителното удовлетворяване на това вземане, на 15.03.2010 г. по молба на банката е образувано изп. д. № 127/2010 г. на ЧСИ В. А., рег. № 742; На 14.05.2010г. е наложен запор върху притежаваното от длъжника МПС и е насрочен опис на имуществото му на 24.06.2010г.; На 23.06.2010г. длъжникът е подал молба по изпълнителното дело за отлагане на насрочения опис, като се е задължил да внася по 100 лева месечно; На 01.08.2012г. е наложен запор и върху трудовото му възнаграждение, получавано от работодателя „Транс П. 05“ ЕООД; На гърба на изпълнителния лист са направени отбелязвания за извършени плащания съответно: плащане от 06.07.2010г. в размер на 35.82 лв. и ежемесечни преводи в полза на взискателя през периода 01.11.2012г. - 17.12.2017г.; С постановление на съдебния изпълнител от 17.09.2012г., поради извършено прехвърляне на вземането по реда на чл. 99 ЗЗД, като взискател по делото е конституирано „ОТП Факторинг България” ЕАД; Въз основа на подадена от новоконституирания взискател молба, за 14.12.2018г. е насрочен опис на движими вещи, находящи се в жилището на длъжника в [населено място]. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от С. В. С. срещу „ОТП Факторинг България” ЕАД иск по чл. 439 ГПК, въззивният съд е приел, че процесното вземане не е погасено по давност и поради това е дължимо. За приложима в случая, на основание на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, е приел 5-годишната давност, доколкото издадената заповед за изпълнение има всички последици на съдебно решение – установително действие и преклудиране на обхванатите от обективните й предели факти, стабилитет и изпълнителна сила. Според решаващия въззивен състав, към момента на предявяване на иска тази давност не е изтекла, тъй като: Започналата да тече от 28.05.2010 г. – датата, когато е влязла в сила заповедта за изпълнение – давност е била прекъсвана многократно с предприетите от взискателя изпълнителни действия – насрочен на 24.06.2010г. от съдебния изпълнител опис на имуществото на длъжника; наложен на 01.08.2012г. запор върху трудовото му възнаграждение; насрочен по молба на взискателя от 23.11.2018г. опис на движими вещи, находящи се в жилището на длъжника в [населено място]. Като прекъсващо давността е преценено и всяко извършено плащане от длъжника и от третото задължено лице – работодателя му „Транс П. 05“ ЕООД на основание наложения от съдебния изпълнител запор върху трудовото му възнаграждение. В тази връзка въззивният съд се е позовал на задължителните указания в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК, съгласно които: Давността в изпълнителния процес се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаване на пазач, насрочване и извършване на продан и т. н. до постъпване на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица; За разлика от исковото производство, при което в рамките на процеса давност не тече, в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемане на всеки отделен изпълнителен способ и с извършване на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Като обстоятелство, ирелевантно за давността, съдът е счел перемирането на изпълнителното дело, като е споделил практиката на ВКС, обективирана в решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/20202 г. на IV г. о., според което: Перемпцията е без правно значение за давността; Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността; Това обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете; Новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. С оглед изложеното, решаващият състав е приел, че поради многократното прекъсване на давността в изпълнителното производство с предприетите изпълнителни действия, периодът на погасителна давност за вземането на взискателя не е изтекъл и правото му да иска принудително изпълнение на същото не е погасено по давност. Поради това, след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил иска като неоснователен. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касатора въпроси, касаещи значението за давността на изпълнителните действия, извършени след настъпване на перемция на изпълнителното дело съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, отговарят на общото изискване да са обуславящи за изхода на конкретното дело. По отношение на тях обаче не са осъществени поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Отговор на тези въпроси е даден в т. 3 от приетото след образуване на касационното производство Тълкувателно решение № 2/2023 г. от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което: Погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Доколкото въззивното решение е изцяло в съответствие с цитираната задължителна практика, не е налице нито едно от заявените от касатора основания за допускане на касационното обжалване на същото. С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, на ответника по касация „ОТП Факторинг България“ ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК