Определение № 1112 от 02.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3960/2014 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 495/17.03.2014 на Софийския апелативен съд по гр.д. № 4801/2013, с което е потвърдено решение № 7000/20.10.2013 на Софийския градски съд по гр.д. № 12410/2012, с което е уважен до размера на 3.000 лева предявеният иск за обезщетение на неимуществените вреди от неоснователно обвинение по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Недоволна от решението е П. на Република България, представлявана от прокурора Б. С., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за значението на вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост, който (въпрос) е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и се разрешава противоречиво от съдилищата. Ответникът по жалбата Д. А. Н., представляван от адв. В. Т. от САК я оспорва, като счита, че не е формулиран ясно и точно правен въпрос, който обуславя решението по делото, а доколкото касационните оплаквания са във вразка с приложението на чл. 52 ЗЗД, съдът е обсъдил всички обстоятелства по делото и е определил справедливо обезщетение Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въвззивната инстанция не е под 5.000,00 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от 23.04.2008 до 31.03.2010 г. срещу ищеца е повдигнато обвинение в извършването на кражба – престъпление по чл. 194, ал. 1 НК, променено и поддържано в обвинение за изнудване – престъпление по чл. 194, ал. 1 НК, като по отношение на него в продължение на три дни е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, а след това – „парична гаранция”. Ищецът е изпитал стрес и притеснение от това, че в продължение на близо две години е преследван наказателно за тежко умишлено престъпление, което не е извършил. Мярката за неотклонение „задържане под стража” е прилагана кратко време, наказателното преследване е проведено в рамките на разумния срок и не оставило трайни увреждания. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, въпреки че поставеният правен въпрос обуславя решението по делото, но той не е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд нито се разрешава противоречиво от съдилищата. Повдигнатият правен въпрос няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като въззивният съд е съобразил установената задължителна съдебна практика, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Поради недопускането на касационното обжалване съдът не следва да се произнася по съдържащото се в отговора на касационната жалба искане за отмяна на въззивното решение в отхвърлителната част и доколко това искане отговаря на изискванията за насрещна касационна жалба. На пълномощника на ответника по касацията следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 112,00 лева на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение