Решение № 180 от 09.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5344/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Варна, чрез юрисконсулт Г. Георгиев, против решение № 6445/21.06.2024 г., постановено по адм. дело № 555/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, с което Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Варна е осъдена да заплати на В. М. И. сумата, в размер на 1500 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на отменени два броя ЗППАМ, издадени от служители на областната дирекция. Касаторът излага доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушения на процесуалния и материалния закон, съставляващи касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че съдът неправилно е приел, че издадената ЗПАМ № 22-0819-001134/27.08.2022 г. е незаконосъобразна. Навежда доводи за недоказаност на твърдените от ответника вреди и аргументи, че не е налице причинно-следствена връзка между вредите и издадените от служители на ОДМВР – Варна административни актове. Моли атакуваното решение да бъде отменено, а предявеният от него иск да бъде уважен. Претендира да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по тази касационна жалба - В. М. И., чрез адвокат Й. Алексиев, с писмен отговор оспорва касационната жалба и моли за нейното отхвърляне. Моли да му бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски. Депозирана е и втора касационна жалба, подадена от В. М. И., чрез адвокат Й. Алексиев, срещу решението по делото, в частта, с която е отхвърлен искът му против Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Варна за сумата над 1500 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, до пълния претендиран размер от 3000 лв. Излагат се доводи за неправилност на обжалваната част от решението поради необоснованост - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Счита се, че съдът неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД и чл. 1 ЗОДОВ и не се е обосновал относно критериите, на база на които е определил размера на дължимото обезщетение. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на обезщетение в пълния претендиран размер, заявен в исковата молба. По делото е подадена и частна жалба от В. М. И., чрез адвокат Й. Алексиев, против определение № 3220/21.03.2025 г., постановено по адм. дело № 555/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, с което съдът е отхвърлил искането за изменение на решението по делото в частта му за разноските. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното определение, поради което е поискана и отмяната му. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на частната и касационните жалби. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваната част от решението на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Частната и касационните жалби са подадени в срок от надлежни страни и са процесуално допустими. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни. Със съдебното решение ОДМВР - Варна е осъдена да заплати на В. М. И. обезщетение за причинени неимуществени вреди, в размер на 1500 лева, вследствие на отменената като незаконосъобразна, с влязло в сила съдебно решение, Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 22-0819-001147/29.08.2022 г. и оттеглената от органа Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 22-0819-001134/27.08.2022 г., издадени от полицейски инспектор в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР - Варна, ведно с лихва върху главницата, считано от 13.03.2024 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане на сумата, като за разликата до 3000 лева искът е отхвърлен. Решението се обжалва и в двете му части. От фактическа страна първоинстанционният съд е установил следното: След извършена проверка на В. М. И. при управление на МПС е установена употреба на наркотични вещества – отчетен положителен резултат за метаамфетамини. Със Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 22-0819-001134/27.08.2022 г., издадена от полицейски инспектор в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР- Варна, по отношение на В. М. И., на основание чл. 22 ЗАНН, е приложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „б“ ЗДвП – „прекратяване на регистрация на ППС за срок от 6 месеца“, като на основание чл. 172, ал. 4 от ЗДвП, със съставянето на АУАН, са отнети СРМПС [номер] и 2 бр. рег. табели № [рег. номер]. Със Заповед № 22-0819-001147/29.08.2022 г., издадена от полицейски инспектор в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР - Варна, по отношение на И., на основание чл. 22 ЗАНН, е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП – „временно отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство на водач, до решаване на въпроса за отговорността, но не за повече от 18 месеца“. Заповед № 22-0819-001147/29.08.2022 г. е оспорена от И., вследствие на което същата е отменена с Решение № 1596/01.12.2022 г., постановено по адм. дело № 2040/2022 г. по описа на Административен съд – Варна. Оспорил е и Заповед № 22-0819-001134/27.08.2022 г., по повод на което е образувано адм. д. № 2039/2022 г. по описа на Административен съд – Варна. С Определение № 3489/08.12.2022 г. производството по делото е прекратено, на основание чл. 159, т. 3 от АПК, поради оттегляне на акта. За изясняване на обстоятелствата по делото са събрани както писмени доказателства, така и гласни такива, в лицето на двама свидетели, дали данни относно психическото и емоционално състояние на И., породило се вследствие на издадените заповеди: същият променил начина си на живот, защото нямал кола, с която да отиде на работа, колегите му започнали да задават въпроси за случилото се. Твърдят, че И. бил притеснен и стресиран, имало промяна в поведението му, станал затворен, започнал да не се храни и отслабнал, загубил здравия си сън. Всичко това довело до промяна на обичайния стил на живот и затруднило пълноценното му личностно, трудово и социално функциониране. Въз основа на така установеното, от правна страна административният съд приел, че искът е частично основателен. Счел, че е налице първата предпоставка за основателност на иска по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а именно: два незаконосъобразни акта, издадени от административен орган или от длъжностно лице на държавата или общината. За доказано е прието и наличието на претърпени от И. негативни изживявания и психоемоционален дискомфорт, съответно и на подлежащо на обезщетяване засягане на неимуществените му блага. Въз основа на свидетелските показания съдът приел, че И. изпитвал негативни емоции, свързани с притеснения, неяснота от отражението на заповедите за ПАМ върху живота и работата му, несигурност и неяснота от резултата от кръвната проба. Тази несигурност и неяснота за бъдещето са рефлектирали върху психичното състояние на ищеца, причинили са му безпокойство и напрежение. Административният съд приел, че горепосочените негативни изживявания представляват неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с незаконосъобразните заповеди. След подробно обсъждане на понятието за „справедливост“ при определяне размера на неимуществените вреди по смисъла на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), както и изхождайки от обективните критерии за характера и степента на увреждане, посочвайки, че негативни емоционални преживявания не са нанесли трайни поражения върху психическото и физическото здраве на И., тъй като липсват доказателства, че се е стигнало до значително или трайно увреждане на здравословното и психическото му състояние, АС – Варна стигнал до извода, че справедливият размер на обезщетението в конкретния случай възлиза на 1500 лв., поради което уважил иска до този размер и отхвърлил същия за разликата над 1500 лв. до пълния претендиран размер от 3000 лв. След постановяване на решението по делото, с молба от страна на процесуалния представител на В. И., е направено искане за изменение в частта за разноските на решението, като разноските, присъдени в полза на ответника бъдат редуцирани на 50,00 лв. С оспорената с частната жалба част от Определение № 3220/21.03.2025 г., съдът оставил молбата без уважение, като неоснователна. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Основателността на иска е обусловена от кумулативното наличие на няколко предпоставки, а именно незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред и/или незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; актът, действието или бездействието, да са извършени при или по повод осъществяване на административна дейност; от същите реално да е настъпила вреда и да е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между настъпилата вреда и незаконосъобразния акт/действие/бездействие. Правилен е изводът на административния съд, че е установено наличието на законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразните Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 22-0819-001147/29.08.2022 г., отменена по съдебен ред и Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 22-0819-001134/27.08.2022 г., оттеглена от органа. Съдът се е произнесъл при съобразяване с чл. 204, ал. 3 АПК, като е посочил, че постановените административни актове се явяват незаконосъобразни, доколкото не отговарят на действителната фактическа обстановка – резултатите за наличието на наркотични вещества са оборени от изследването на допълнителните, дадени от ищеца проби, поради което неправилно е приложен материалният закон /ЗДвП/ при постановяване на административните актове. От събраните по делото доказателства – гласни показания на двама свидетели, безспорно се установява, че поради издаването на незаконосъобразните заповеди В. И. е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение, стрес, промяна в поведението, нежелание за социални контакти, липса на апетит и загуба на тегло, неспокоен сън. Според трайната съдебна практика по приложението на чл. 4 ЗОДОВ, както на гражданските съдилища, така и на административните, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай, а не по общи критерии. Определената сума в най-пълна степен следва да компенсира вредите. Тъй като няма утвърдена формула за неговото пресмятане, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, при съобразяване на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства и практиката на съдилищата. Настоящият състав на трето отделение на ВАС намира, че присъденият размер от 1500 лв. обезщетение за претърпените неимуществени вреди не е занижен и не противоречи на материалноправното разбиране за „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Предвид характера на вредите, както и на продължителността на търпене на същите - около 3 месеца, период, през който е бил нарушен обичайният житейски ритъм на И., настоящият състав намира, че в случая обезщетение в размер от 1500 лева отговаря в голяма степен на изискванията на понятието "по справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В случая касационният съд отчита, че на ищеца са причинени неимуществени вреди, но периодът, през който са търпени неимуществените вреди, е сравнително кратък. Съдебното решение следва да бъде оставено в сила по съображенията, изложени от административния съд, които настоящата касационна инстанция споделя изцяло. Възражението на ОДМВР - Варна относно съединяването на исковете е неоснователно. Административен съд – Варна е сезиран с иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ по отношение вредите, понесени от ищеца във връзка с два незаконосъобразни акта на държавен орган. Между материалните права, предмет на иска, съществува зависимост и за тях са релевантни едни и същи факти. Издаването на двете ЗПАМ произтича от един единствен факт – положителна проба за наркотици. Съединяването на исковете е свързано и с процесуалната целесъобразност, т. е. липсва основателна причина за разделяне на исковете срещу незаконосъобразните заповеди за ПАМ в отделни производства. Правилно административният съд, с Определение № 3220/21.03.2025 г., е оставил без уважение молбата, депозирана от В. М. И. за изменение на решението в частта за разноските. Както е посочено, съгласно разпоредба на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, явяваща се специална по отношение на нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК, при частично уважаване на иска, ответникът се осъжда да заплати на ищеца разноските по производството, като съобразно уважената част от иска се присъждат само разноските за възнаграждение за един адвокат или юрисконсулт, т.е., по аргумент на противното, останалите разноски се присъждат до размера, в който те са направени. Съразмерно на отхвърлената част от оспорването, на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение. Съдът е съобразил нормата на чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, предвиждаща възнаграждение в размер от 100 до 360 лв. Първоинстанционният съд е определил юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., с оглед фактическата и правна сложност на спора, конкретните процесуални действия на процесуалния представител, фактът, че представителството по делото е осъществено в две съдебни заседания. Правилно е редуцирано възнаграждението съразмерно с отхвърлената част от иска. Поради изложеното, оспореното определение следва да бъде оставено в сила. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и неуважаването и на двете касационни жалби, акцесорните претенции за разноски на страните се явяват неоснователни. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение