Определение № 423 от 16.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 285/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба подадена от „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД - Стара Загора (ВиК) срещу Определение от №3700 от 27.11.2024 г. на Административен съд (АС) – Стара Загора по адм. дело №631/2024 г. С определението е отхвърлено искането на ВиК за допълване на протоколно определение от 28.10.2024 г. на АС – Стара Загора по адм. дело № 631/2024 г., в частта на разноските. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Сочи, че съдебното производство е прекратено от съда на основание чл. 159, т. 4 АПК, като със същото определение съдът е оставил без уважение и искането на жалбоподателя за присъждане на направените разноски по делото. С обжалваното в настоящото производство определение, съдът е отхвърлил искането му за допълване на определението за прекратяване на съдебното производство в частта за разноските. Трайна е съдебната практика, че при прекратяване на съдебното производство на основание на чл. 159, т. 4 АПК жалбоподателят има право на разноски, ако правният интерес е бил налице към момента на образуването на делото, но е отпаднал в хода на съдебния процес. Поради това съдът е следвало да уважи искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. В същия смисъл е тълкуването на субсидиарно приложимата разпоредба на чл. 78, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). В случаите, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото, т.е. с поведението си е предизвикал неоснователно правния спор, същият следва да понесе направените от жалбоподателя разноски и такива не му се следват. В обжалваното определение съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 143, ал. 1 и ал. 2 АПК, като е посочил, че в конкретния случай тези две хипотези не са налице. Действително разпоредбите не уреждат отговорността за разноските при прекратяване на делото, на основание чл. 159, т. 4 АПК, но празнотата в нормативния акт следва да бъде преодоляна чрез принципите и методите на юридическото тълкуване, а не да бъде игнорирана. Сочи, че в този смисъл е трайната практика на ВАС, като се позовава на конкретни определения. Счита, че направеното възражение за прекомерност от 28.10.2024 г. от ответната страна в производството, е неоснователно, тъй като е напълно бланкетно и не съдържа никакви конкретни доводи и/или съображения, които конкретно да обосноват липсата на фактическа и правна сложност на делото. Предвид изложеното прави искане определението да бъде отменено и да бъде постановено ново определение, с което да бъде уважено искането му за присъждане на разноски. Ответникът – ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма “Околна среда“ 2014-2020 изразява становище за неоснователност на частната жалба. Прави искане определението да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, Седмо отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество жалбата е основателна. Съдебното производство е образувано по жалба на ВиК срещу решение от 24.10.2023 г. на ръководителя на УО на ОПОС в частта по раздел I, т.1, с която е намален размерът на верифицираната сума с извършена финансова корекция, определена с решение от 30.08.2023 г. на ръководителя на УО на ОПОС и в частта по раздел II, т.1, с която е намален размерът на верифицираната сума с извършена финансова корекция, определена с решение от 07.09.2023 г. на ръководителя на УО на ОПОС. Решението от 07.09.2023 г. на ръководителя на УО на ОПОС за определяне на финансова корекция е отменено с влязло в сила решение на 17.04.2024 г., а решението от 30.08.2023 г. на ръководителя на УО на ОПОС за определяне на финансова корекция е отменено с влязло в сила решение на 29.07.2024 г. С протоколно определение от 28.10.2024 г. по адм.д. №631/2024 г. на АС – Стара Загора, на основание чл. 159, т. 4 АПК е прекратено съдебното производство. На 01.11.2024 г. ВиК е подадено искане за допълване на определението в частта за разноските. С обжалваното в настоящото производство определение първоинстанционният съд отхвърля искането на ВиК за допълване на протоколно определение от 28.10.2024 г. на АС – Стара Загора по адм. дело № 631/2024 г., в частта на разноските. За да постанови определението си, съдът е изложил, че правото на разноски е акцесорно и е изцяло в зависимост от крайния изход по основния правен спор. Оспорващата страна има право на направените от нея разноски само в две изрично установени в АПК хипотези - когато подадената от нея жалба е уважена (изцяло или частично), съответно, когато органът оттегли оспорения от него акт. В случая тези две хипотези не са налице, а са налице факти, сочещи на проявление на хипотезата на чл.159, т. 4 АПК. Съдебният акт, с който жалбата е оставена без разглеждане, на посоченото основание, и е прекратено производството по делото, е влязъл сила. Това, че органът е възстановил в един предходен момент, доброволно и изцяло сумите, определени от него като финансови корекции по конкретни договори, сключени от молителя по реда на Закона за обществените поръчки (ЗОП), за които суми е бил постановен оспореният отказ за верификация, не следва да се приравни на „оттегляне“ (конклудентно) на решението от 24.08.2023 г. на ръководителя на УО ва ОПОС, по смисъла вложен в чл. 143, ал. 2 АПК. Предвид това съдът е достигнал до извод, че искането за допълване на определението в частта за разноските е неоснователно и следва да се остави без уважение. Определението е неправилно. Отговорността за разноските в съдебното производство е обективна, безвиновна. Тя се състои в правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото. В настоящия случай производството по делото е прекратено с влязло в сила определение, на основание чл. 159, т. 4 АПК – поради отпаднал в хода на производството правен интерес за жалбоподателя, тъй като отказаните за верифициране суми с административния акт, в оспорената му част, са изцяло възстановени. В чл. 143 АПК, озаглавен "Отговорност за разноски", тази конкретна хипотеза не е уредена. Трайна е съдебната практика по сходни случаи, че макар и при изначална липса на правен интерес и недопустимост на съдебното производство в хипотезата на чл. 159, т. 4 АПК жалбоподателят няма право на разноски, то това не важи в случаите, в които тази абсолютна положителна процесуална предпоставка е била налице към момента на образуването на делото, но е отпаднала в хода на съдебния процес поради поведението на ответника. Разпоредбата на чл. 143, ал. 2 АПК, на която се е позовал съдът, не съдържа уредба относно отговорността за разноски при прекратяване на производството на основание чл. 159, ал 4 АПК, но констатираната празнота в правната уредба не е основание да се приеме по аргумент на противното, че разноски не се дължат без значение правомерността на поведението на ответната страна. Основанието за това дава и нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, според който само ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. По аргумент за противното, в случаите когато ответникът е дал повод за завеждане на делото, т. е. с поведението си е предизвикал неоснователно правния спор, същият следва да понесе направените от жалбоподателя разноски и такива не му се следват. Отговорността за деловодните разноски произтича от факта на неоснователно повдигнатия правен спор и се носи от страната, чието правно твърдение е отречено със съдебния акт. Случаят, в който интересът от оспорване на административния акт е отпаднал в хода на съдебното производство, поради удовлетворяване на искането на жалбоподателя, се възприема от съдебната практика за сходен с уредения в чл. 143, ал. 2 АПК случай на прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения административен акт от административния орган по реда на чл. 156 АПК, в който подателят на жалбата има право на разноски (в този смисъл е напр. Определение № 10064 от 22.07.2020 г. на ВАС по адм. дело № 6994/2020 г., Определение № 543 от 14.01.2020 г. на ВАС по адм. дело № 13858/2019 г. и др.). Претендираните от ВиК разноски са направени в хода на висящо съдебно производство и страната е заявила надлежно и своевременно искане присъждането им. В съдебното производство страната е била надлежно представлявана от адвокат. В производството адм. дело № 680/2023 г. на АС – Стара Загора, от дружеството е направено своевременно искане за присъждане на разноски в размер на 1 700,00 лв. за държавна такса и в размер на 21 600, 00 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение, като са представени доказателства за заплащане на разноските. Предвид което искането за присъждането им се явява основателно. В посоченото съдебно производство ответникът е посочил, че прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. В производството по адм. дело № 2943/2024 г. на ВАС, ВиК от дружеството е направено своевременно искане за присъждане на разноски в размер на 21 600,00 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение, като са представени доказателства за заплащане на разноските. Искането на дружеството е за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за сумата над 21 600, 00 лева до претендирания размер от 52800,00 лева е неоснователно, тъй като по това дело са представени доказателства за платено адвокатско възнаграждение в размер на 21 600,00 лева с ДДС (л. 47 – 50 от адм.д. №2943/2024 г. на ВАС). Предвид което искането за присъждането им се явява основателно за сумата от 21 600,00 лв. с ДДС. В посоченото съдебно производство ответникът е заявил, че прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна, като следва да е съобразено решение от 25.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело №С-438/22. В производството по адм. дело №631/2024 г. на АС – Стара Загора от дружеството е направено своевременно искане за присъждане на разноските, както по посоченото дело, така и по адм. дело № 680/2023 г. на АС – Стара Загора и адм. дело № 2943/2024 г. на ВАС. Досежно адм. дело №631/2024 г. на АС – Стара Загора от дружеството са претендирани разноски в размер на 21 600,00 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение, като са представени доказателства за заплащане на разноските. Предвид което искането за присъждането им се явява основателно. В посоченото съдебно производство ответникът отново е заявил, че прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна, като следва да се вземе предвид решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело №С-438/22. Принципно вярно е изложеното от процесуалния представител на ответника, че адвокатското възнаграждение следва да е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, но от него в нито едно от делата не е направено твърдение, че конкретното дело не е с фактическа и/или правна сложност. По възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът се произнася само когато е сезиран, като не дължи служебно да мотивира възражението на страната, а следва само да провери налице ли са сочените от нея основания. При липса дори на твърдения за липса на правна и фактическа сложност, както и на посочени надлежни основания за направеното възражение съдът счита същото за неоснователно, поради което не следва да го уважава. Преценката за съответствие на претендираното от дадена страна адвокатско възнаграждение с практиката на СЕС също следва да се предхожда от надлежно мотивирано възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, обосновано с твърдения за липса на фактическа и/или правна сложност на делото. Едва ако съдът счете, че твърденията са основателни и делото не е с фактическа и/или правна сложност, той тогава следва да прецени дали размерът на договореното и заплатено от страната възнаграждение надвишава определените в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размери, а ако е в рамките на минималния посочен в нея размер, както е в случая (включително и за претендираните пред ВАС разноски) - дали е съобразено практиката на СЕС, включително с решението на СЕС по дело С-438/22. Предвид изложеното в полза на ВиК – Стара Загора следва да се присъдят разноски в общ размер на 66 500,00 лв., от които 1 700,00 лв. – за държавна такса и 64800,00 лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения и на основание на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК и с чл. 235, ал. 1 АПК, Върховният административен съд