Определение № 3729 от 09.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3538/2025 г.

Производството е по е по реда на чл. 229 от АПК. С определение № 322 от 21.02.2025г., постановено по адм.д. № 391/2024г. Административен съд – Ловеч е оставил без уважение искането на П. Т. З. с адрес гр.Димитровград, [адрес] и Т. И. Д. от същия град, [адрес], чрез пълномощника им адв.Б. Бойчев, за изменение на протоколно определение № 100 от 14.01.2025г. по адм.д. № 391/2024г. в частта му за разноските. Срещу така постановено определение е подадена частна жалба от адв.Б. Бойчев, в качеството му на пълномощник на П. Т. З. с адрес гр.Димитровград, [адрес] и Т. И. Д. от същия град, [адрес]. В жалбата се твърди, че определението на Административен съд Ловеч е неправилно и постановено в противоречие със закона. В частната жалба се излагат конкретни доводи. Моли Върховния административен съд да постанови определение, с което да отмени определението на Административен съд – Ловеч и вместо него да постанови друго, с което да присъди разноски съгласно представения списък. Ответният по частната жалба Общински съвет – Ловеч не е взел становище. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като обсъди събраните по делото доказателства и оплакванията в частната жалба, намира за установено следното: Частната жалба е подадена от надлежни страни, в предвидения в чл.230 АПК срок, поради което е допустима и следва да бъде разгледана. По същество е неоснователна. От данните по делото е видно, че с определение № 100 от 14.01.2025г., постановено по адм.д. № 391/2024г. Административен съд Ловеч, тричленен състав, е оставил без разглеждане жалбите на П. Т. З. и Т. И. Д. против чл.54/2/, т.1 от Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община Ловеч. С определението съдът е прекратил производството по административно дело № 391 по описа за 2024 година на Административен съд - гр.Ловеч, като е осъдил Община Ловеч да заплати на всеки един от двамата жалбоподатели разноски по делото в размер по на 140лв. С оспореното определение административният съд е оставил без уважение искането на П. Т. З. с адрес гр.Димитровград, [адрес] и Т. И. Д. от същия град, [адрес], чрез пълномощника им адв.Б. Бойчев, за изменение на протоколно определение № 100 от 14.01.2025г. по адм.д. № 391/2024г. в частта му за разноските. Първоинстанционният съд е описал фактическата обстановка относно определяне на разноските в прекратителното определение, като е посочил, че в случая е налице хипотеза по чл.248,ал.1 ГПК по предявено искане разноските да бъдат приведени в съответствие с твърдението на страната за осъществяването им. Изложени са мотиви, че не споделя доводите на пълномощника на молителите за изменение на определението в частта му за разноските, като поддържа изложеното в определението за основателност на възражението за прекомерност на възнаграждението. В определението са възпроизведени разпоредбите на чл.78,ал.5 ГПК във вр. с чл.144 АПК относно възражението за прекомерност, както и тълкуването на закона, дадено в решението на Съда на Европейския съюз по дело С – 438/22г. На база на това е изведен извод, че размерите на адвокатските възнаграждения, така както са посочени в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения / сега Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа/, могат да служат единствено като ориентир при определяне на размера на възнагражденията, но без обвързват съда, като същият при определяне на размера на възнагражденията преценява вида на спора, интересът, видът и качеството на свършената работа. Съдът е преповторил извършената преценка за определяне на размера на разноските, извършена в прекратителното определение – делото не се отличава с изключително висока фактическа и правна сложност, извършената адвокатски защита се изразява до минимално необходимите по закон действия, като в проведеното открито съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателите не се е явил, направил е кратки изявления, не са развити доводи по същество, а направените такива се представляват претенции за разноски. Решаващият състав е посочил, че съобразявайки приетото в решението на СЕС по дело С – 438/22г. определеното възнаграждение в по-нисък размер от минималното от наредбата е съответно на фактическата и правната сложност на делото, на действията на процесуалния представител на страните и на останалите изложени по делото обстоятелства. Посочено е още, че присъденото адвокатско възнаграждение компенсира разумно положения труд във връзка с цялото производство, като присъждането му не следва да води до неоснователно обогатяване на страните. Направено е позоваване на съдебна практика на ВАС. На отделен ред съдът е изложил мотиви относно цитираната съдебна практика от адв. Бойчев, като е посочил, че по нея съдебните актове са по същество, при друг обем на процесуални действия, а от друга страна не са задължителни за съдебния състав. Съдът е коментирал и доводите на молителя, касаещи обема на положения труд с оглед броя на листовете по делото и коефициента по Правилата на ВСС за натовареност на административните съдии, както и проекта за изменение на Наредба № 1 от 09.07.2004г., като е приел, че проектът за нормативен акт не е правно обвързващ съда. На финал е отбелязано, че в случая се касае за процесуално поведение, свързано със завеждане от единия от жалбоподателите, чрез същия пълномощник, на множество дела пред различни административни съдилища срещу различни разпоредби на един и същи подзаконов нормативен акт /посочени номера на дела/, по които основният спор се превръща в отговоност относно разноските, но не и защитата правата и интересите на българските граждани. Направен е краен извод за неоснователност на искането за изменение на определението в частта му за разноските. Определението на Административен съд – Ловеч е правилно и законосъобразно. Основните оплаквания на частните жалбоподателите са неправилно приложение на материалния закон. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд е направил неправилна преценка на фактическата и правна сложност на делото, обема на същото, като е присъдил адвокатско възнаграждение, което не отговаря на обема на положения труд. По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция приема следното: Изложените мотиви от първоинстанционния съд относно ниската фактическа и правна сложност на спора, това, че делото не е приключило с акт по същество, вида и обема на адвокатската работа, се споделя от настоящата съдебна инстанция при условията на чл.221,ал.2 във вр. с чл.236 АПК. Към този аргументи следва да бъде добавено и обстоятелството, че това е поредното дело по оспорване от единия от жалбоподателите на аналогични разпоредби от други подзаконови актове на общини на територията на страната, т.е. по оспорването на наредбата на Общински съвет Ловеч не е била необходима някаква изключителна и нова правна мисъл. Това ,че делото е набъбнало до стотици страници, не го прави с особена фактическа и правна сложност, като много от доказателства от административната преписка са излишни и неотносими към спора. Отделно от това, делото е приключело с прекратително определение, което не е оспорено от жалбоподателите, което е още един допълнителен аргумент за наличие на по-нисък обем правна защита и съдействие. Цитираната в частната жалба съдебна практика е постановена при друга фактическа обстановка, отделно от това същата не е задължителна за настоящия съдебен състав. Като правилно и и законосъобразно определението на Административен съд – Ловеч следва да бъде оставено в сила при условията на чл.221,ал.2 АПК във вр. с чл.236 АПК. Водим от горното и на осн. чл. 221 ал.2 във вр. с чл.236 АПК, Върховният административен съд,