Определение № 1890 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3130/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „2 С“ ООД, ЕИК176027353, срещу решение № 651 от 31.05.2024 г. на Апелативен съд-София по гр.д. № 208/2023г., с което е потвърдено решение от 21.11.2022 г. на Софийски градски съд по гр.д.№ 5481/2014г. С последното са отхвърлени предявените от „2 С“ ООД против Прокуратурата на Република България искове по чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени вреди, а именно: 1/ 1 611 741,82 щ.д. вреди, произтекли от Постановление за налагане на запор № 4630 от 22.04.1994г. на Районна прокуратура-Бургас, заедно с лихва за забава в размер на 4 442 515,95 щ.д. за периода от 08.03.1995г. до 15.04.2014г.; 2/ 1 454 388,04 щ.д. вреди от неразглеждане на наказателно дело в разумен срок, заедно със законната лихва за забава в размер на 2 578 683,04 щ.д. за периода от 12.03.2001 г. до 17.04.2014 г. Жалбоподателят счита, че въззивното решение е неправилно. Иска да се допусне на касационно обжалване на поради очевидна неправилност, както и на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по правните въпроси: 1/ задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения; 2/ от кой момент започва да тече давността за вземането за вреди от незаконни актове на Прокуратурата, в случай че наказателното преследване е било прекратено; 3/ когато елемент от фактическия състав на правото на обезщетение за вреди от непозволено увреждане възниква от влизане в сила на съдебно решение, то откога е изискуемо вземането и от кой момент тече придобивната давност; 4/ има ли доказателствена стойност писмено изявление на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти; 5/ допустим ли е иск за вземане, погасено по давност; 6/ от кой момент започва да тече давността за вземанията за обезщетение за вреди от незаконни актове на Прокуратурата по отношение на искове, които не попадат в приложното поле на ЗОДОВ и приложимо ли е разрешението на т. 4 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК; 7/ кой е началният момент, от който започва да тече давността за вземания за обезщетение за вреди от действия на Прокуратурата по налагане на запор върху плавателен съд, изземване на намиращи се в него стоки, които са предмет на предполагаема контрабанда, и продажба на стоките по цени на дребно: от датата на вдигане на запора, от датата на прекратяване на наказателното производство с определение на съда или от друг момент; 8/ допустимо ли е съдът да разгледа, респ. да уважи, бланкетно (неконкретизирано) възражение за изтекла погасителна давност и допустимо ли е съдът да приеме за основателно възражение за изтекла погасителна давност въз основа на твърдения, които страната не е навела и с които не е обосновала своето възражение. Ответникът по касационната жалба Прокуратура на Република България изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с исковата молба и уточнението й от 09.10.2023г. ищецът „2С“ ООД претендира обезщетение за имуществени вреди, произтекли от две вредоносни събития: от наложен запор от прокуратурата по образувано предварително производство и от неразглеждане на наказателно дело в разумен срок. От фактическа страна е установено, че на 28.09.1993г. между ищцовото дружество, с предишно наименование „Сотиров и син“ ООД, като продавач и „Ямболен“ АД, като купувач, е сключен договор да доставка на химическо вещество „параксилол“. За осигуряване на тази суровина ищецът „Сотиров и син“ ООД сключил с гръцки контрахент договор за покупко-продажба на 4500 мт параксилол за цена от 207 щ.д. за м/т., като плащането е договорено чрез банкова гаранция. Издадена е фактура на 30.03.1994г. на стойност 944 437,29 щ.д. за закупения параксилол. За разплащане с гръцкия доставчик ищцовото дружество е сключило договор за банков кредит с „Кредитна банка“ АД на 18.02.1994 г. за 775 000 щ.д. с краен срок за издължаване на кредита 25.05.1994г. Към договора за кредит са сключени четири анекса, с които е променен размера на отпуснатия кредит. Във връзка с доставката „Сотиров и син“ ООД сключило договор за наем на плавателен съд на 03.02.1994 г. със собственика на танкер „Батова,“ при договорен наем на ден от 5 250 щ.д. За плащането е открита неотменима банкова гаранция от 472 500 щ.д. в „Кредитна банк“ АД на името на наемодателя. За извършения внос на параксилол „Сотиров и син“ ООД е подало митническа декларация за 4 562 499 кг. параксилол. На 15.04.1994г. е съставен акт за установяване на митническо/валутно/ нарушение, според който при проверка на 10.04.1994 г. на танкер „Батова“, носещ товар параксилол, внасян от „Сотиров и син“ ООД, е установено, че веществото отговаря на изискванията за автомобилен бензин А-96. Образувано е на 19.04.1994 г. сл.д. № 329/19.04.1994 г. и с постановление от 22.04.1994 г. на Районна прокуратура-Бургас е наложен запор върху моторния танкер „Батова“. Разпоредено е на ДФ „Петрол“ да извърши разтоварване, съхранение и реализация на бензина, като сумите се депозират до произнасяне на съда с присъда. Постановлението е потвърдено с друго от 31.05.1994 г. на Окръжна прокуратура-Бургас, в което е прието, че запорът върху танкера се счита за вдигнат след пълното разтоварване на бензина, а срокът за това е 03.06.1994г. С постановление на Районна прокуратура-Бургас от 08.03.1995г. следственото дело е прекратено и е наредено сумата от 107 780 002,92 лв., ведно с начислените лихви да се предостави в разпореждане на управителя на „Сотиров и син“ ООД. Не се спори, че ищецът е получил тази сума, представляваща реализираната цена от бензина с лихви. Впоследствие от Окръжна прокуратура-Бургас е отменено прекратяването на наказателното производство и на 29.07.2008г. е внесен обвинителен акт за извършено престъпление по чл. 242, ал.3, вр. с ал.1, б. „б“, вр. с чл.20, ал.2, вр. с чл. 2, ал. 2 НК срещу П. С. С., М. К. Н. и И. П. И., по който е образувано нохд. № 191/2008г. Производството по това дело е прекратено с определение от 07.04.2009г., влязло в сила на 23.04.2009г., поради изтичане на абсолютната погасителна давност. От страна на ответника по иска Прокуратура на Република България е заявено възражение за погасяване на исковете по давност. Първоинстанционният съд е уважил това възражение и е отхвърлил и двата иска като погасени по давност. Въззивният съд е оставил исковата молба без движение с указания за уточняване каква част от исковата сума се претендира поради нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок съобразно чл. 6 ЕКПЧОС и каква част поради действия на прокуратурата, посочени в исковата молба и уточняващата молба от 12.12.2016 г. След отстраняване на констатираните нередовности, въззивният съд е приел, че предмет на делото са обективно съединени искове по чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени от неправомерни действия на Прокуратура на Република България, произтичащи от наложен запор на 22.04.1994 г. и иск по чл.49 ЗЗД за имуществени вреди от разглеждане на наказателното производство извън разумен срок - чл. 6, пар.1 ЕКЗПЧОС. По първия иск съдът е приел, че деликтът е осъществен чрез действие, изразяващо се в налагането на запор с постановление от 22.04.1994 г. на прокурор от Районна прокуратура-Бургас. Възражението за погасяване на този иск по давност съдът е намерил за основателно. Посочил е, че се касае до общата давност по чл. 110 ЗЗД, а началният момент, от който започва да тече е денят, от който вземането е станало изискуемо; за вземания от непозволено увреждане давността започва да тече от извършването на деликта, ако деецът е известен, а ако е неизвестен от деня на неговото откриване. В случая по иска увреждащият е известен и вземането за вреди от наложения запор на основание чл. 156, ал. 3 НПК /1974г., отм./ във вр. с чл. 316 ГПК/отм./ започва да тече от момента, от който е потвърдено постановлението от 22.04.1994 г., а именно с постановление от 31.05.1994 г. на Окръжна прокуратура-Бургас. Най-късният момент, от който вземането за вреди е станало изискуемо е 03.06.1994 г., когато запорът е вдигнат. Съдът е мотивирал, че давностният срок не може да тече от прекратяването на наказателното производство на 23.04.2009г. Към тази дата запорът не е действал, за да се счита, че с прекратяването задържането на запорираната вещ е станало противоправно. Превозваният бензин А-96, вместо веществото „параксилол“, е бил реализиран на пазара по цени на дребно непосредствено след налагане на запора и именно затова в постановлението от 31.05.1994 г. е посочено, че запорът следва да се счита за вдигнат след пълното разтоварване на бензина (крайна дата за това е 03.06.1994 г.). В случая е осъществена хипотезата на чл.108, ал.3 НПК/отм./, което предпоставя невъзможност за връщането на бензина след прекратяване на наказателното производство. На връщане след приключване на наказателното производство подлежат вещи, които са иззети като веществено доказателство и които са оставени за пазене и са налични към момента на приключването му. Предвид изложеното въззивният съд е счел, че искът за обезщетение за имуществени вреди от противоправно наложен запор от ответника е следвало да бъде предявен до 03.06.1999 г. и към 17.04.2014 г., когато е внесена исковата молба в съда, той е погасен по давност, поради което искът е отхвърлен като погасен по давност. По втория иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл.6, пар.1 ЕКЗПЧОС въззивният съд е приел, че не е приложима разпоредбата на чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ, защото тя е приета с изменението на закона в ДВ бр. 98/2012г. и има действие от датата на влизането й в сила. В случая наказателното производство е приключило с окончателен акт няколко години преди измененията в ЗОДОВ и претенцията за обезщетяване на вреди поради нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС се квалифицира по чл. 49 ЗЗД. Вземането не е погасено по давност, доколкото наказателното производство по отношение на управителя на дружеството - ищец е прекратено на 23.04.2009г., а искът за имуществени вреди от забавено правосъдие е предявен на 17.04.2014г., т.е. преди изтичане на пет години от прекратяването. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ищеца, че възражението за давност е неконкретизирано. Касае се до правопогасяващо възражение, което е достатъчно да бъде въведено своевременно в процеса от ответника, доколкото на основание чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно. Няма изискване и не е необходима някаква конкретизация, след като е ясно, че се отнася до предявените с исковата молба претенции. По делото е установено, че към наказателна отговорност е бил привлечен П. С., управител на „Сотиров и син“ ООД, сега „2С“ ООД, с оглед на което дружеството може да претендира имуществени вреди от разглеждане на делото извън разумния срок съгласно чл.6, пар.1 ЕКЗПЧОС - разпоредбата не въвежда разграничение кои лица имат право на разглеждане на делото в разумен срок и е приложима както за физически, така и за юридически лица. Продължителността на наказателното производство в случая е повече от 14 години (от привличането на управителя към отговорност до прекратяването) и това действително е извън разумния срок за разглеждането му. По делото обаче не е доказана причинна връзка между претендираните вреди, представляващи претърпяна загуба от допълнително начислени лихви в тежест на ищеца и продължителността на наказателното производство. Лихвите са по договора за кредит, който е сключен във връзка с изпълнение на договора за доставка на параксилол. Кредитното правоотношение и наказателното производство нямат връзка помежду си. Кредитът е погасен на 12.03.2001г. и няма нито твърдения, нито данни, че увеличаването на размера му до 1 613 000 щ.д. е във връзка с наказателното производство. Поради това искът е приет за неоснователен, както и акцесорната претенция за лихва за забава. Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, тъй като не са налице законовите предпоставки за това. По повдигнатия процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения, не е налице противоречие с установената практика на ВКС, включително приложената от касатора, според която въззивният съд дължи обсъждане на всички правно релевантни факти, за да формира върху тях вътрешното си убеждение, въз основа на събраните допустими доказателства, имащи отношение към приложимите правни норми. Въпросът е обоснован с няколко довода на касатора: за необсъждане признание на основанието на иска и на началния момент на давността, извършено от ответника; за логическо противоречие в мотивите относно това, че най-ранният момент за течение на погасителната давност е от вдигане на запора на 03.06.1994г., а не от прекратяване на наказателното производство през 2009г., когато запорът вече не съществува /същото се въвежда и за обосноваване на очевидна неправилност/; за липсата на мотиви защо съдът счита, че е приложим чл. 108, ал.3 НПК/отм./; за немотивираност на извода, че не е налице причинна връзка между воденото наказателно производство и заплащаните лихви по кредита на дружеството. В обжалваният акт съдът е изложил своите съображения, базирани на преценката на доказателствата, защо счита единия иск за погасен по давност, а другия - за неоснователен. Несъгласието на касатора с тези мотиви и виждането му, че мотивите са недостатъчни, не е основание за достъп до касационен контрол. Що се отнася до твърдението, че не е обсъдено признание на ответника, то такова признание не е налице по делото, за да бъде обсъждано. Повече съображения за това виж при обсъждането на четвърти въпрос. От значение за изхода на спора са повдигнатите въпроси (втори, трети и седми), свързани с началния момент, от който започва да тече давността за вземането за вреди от незаконни актове на Прокуратурата, респ. за вреди от задържане на запорирани вещи в хипотеза като настоящата - налагане на запор върху плавателен съд, изземване на намиращите се в него стоки, които са предмет на предполагаема контрабанда, и продажба на стоките по цени на дребно. Следва да бъде споделено виждането на въззивния съд, че в конкретната хипотеза давността не може да тече от прекратяването на наказателното производство, защото не се касае до иззето веществено доказателство, което е оставено за пазене от Прокуратурата и подлежи на връщане след приключване на наказателното преследване - чл. 108, ал.1 НПК/отм./ или по изключение може да бъде върнато по-рано при заявено искане на собственика и ако това няма да навреди на разследването - чл. 108, ал.2 НПК/отм./. В случая сме изправени пред хипотезата на чл. 108, ал.3 НПК/отм./ - стоката, като неподлежаща на дълго съхранение, е реализирана на пазара и собственикът е получил своевременно нейната стойност. Въззивният съд не е излагал конкретни съображения, но в случая е несъмнено, че бензин, натоварен в танкер и след това прехвърлен в цистерни, не може да бъде държан за пазене и съхранение неопределен период от време докато трае наказателното производство, а и такова пазене би било напълно неоправдано от гледна точка на целите на наказателното преследване. Именно затова съдът е приел, че претенцията за вреди, произтекли от запора на превозваната суровина, е изискуема от преустановяването на запора. Предвид тази специфика на наложения запор, който е върху стока, непозволяваща трайно съхранение, то е неприложима сочената практика на Върховния касационен съд, относима към общата хипотеза на пазене и връщане на веществените доказателства след приключване на наказателното производство (Решение № 137 от 18.02.2019г. по гр.д. № 2597/2017г. на ІІІ г.о., Решение № 136 от 27.06.2019г. по гр.д. № 501/2019г. на ІІІ г.о., Решение № 380 от 13.10.2011г. по гр.д. № 429/2011г. на ІV г.о.). Наред с това, в случая не е без значение за претендираните вреди фактът, че през март 1995г., след преустановяване действието на запора и реализирането на пазара на запорирания бензин, неговата равностойност е заплатена на ищцовото дружество, включително с лихва. Четвъртият въпрос за доказателствената стойност на писменото изявление на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, също не съставлява основание за достъп до касационен контрол. Въпросът почива на тезата на касатора, че в отговора на въззивната жалба на Прокуратурата се съдържа признание на иска по основание, както и признание, че давността тече от прекратяването на наказателното производство. Тезата не съответства на данните по делото. В отговора на въззивната жалба от страна на Прокуратурата се взема становище, че искът е неоснователен и че погасителната давност тече от влизане в сила на постановлението за налагане на запора (л. 28 и 29 от въззивното дело). Поради това въпросът не е релевантен за спора. Петият въпрос: дали е допустим иск за вземане, погасено по давност, не е разрешаван от въззивния съд. Съдът е приел, че първият иск е погасен по давност и го е отхвърлил. Това виждане напълно съответства на трайно установената практика на Върховния касационен съд, според която погасеният по давност иск е допустим, но неоснователен. Вярно е, че при предявено възражение за погасяване на вземане по давност съдът дължи произнасяне дали вземането съществува и едва след това преценява дали е погасено по давност. В случая въззивният съд е уважил възражението направо, без да е дал отговор дали е осъществен фактическият състав на претендираното непозволено увреждане. Дори да е извършено процесуално нарушение в тази насока, то по никакъв начин не се отразява на изхода на спора и поради това не може да предизвика достъп до касационен контрол. Последният въпрос: допустимо ли е съдът да разгледа и да уважи бланкетно (неконкретизирано) възражение за изтекла погасителна давност и допустимо ли е да приеме за основателно такова възражение въз основа на твърдения, които страната не е навела и с които не е обосновала своето възражение, не обуславят допускане на касационно обжалване. Възражението за погасяване на вземането по давност е своевременно предявено от ответника и не е необходимо да бъде конкретизирано. Страната може да заяви своето твърдение от кога счита, че тече погасителната давност, но въпросът за началото на давността е такъв по прилагане на закона и е от компетентност на съда. При преценката си съдът не е обвързан от посочената от страната дата. Поради това тези въпроси нямат определящо значение за изхода на спора. Обжалваният акт не е очевидно неправилен. Липсва визираното от касатора логическо противоречие на мотивите, с които е определен началния момент на погасителната давност. Както бе изяснено по-горе спецификата на запорираната стока и конкретните факти, от които се извежда претендираното увреждане, водят до направения от съда извод, който съответства на правилата на логиката. При този изход на делото ответникът по касация, който е представляван от юрисконсулт, има право на юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, което съдът определя в размер на 200лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.