Решение № 392 от 22.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 6/2010 г.

Решение № 392 от 22.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 6/2010 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. В. М. Т. от гр. С., чрез адв. В. М. - САК обжалва и иска да се отмени въззивно Решение от 21.04.2009 г. по гр. възз. д. № 2034/2006 г. на Софийския градски съд, с което е обезсилено Решение по гр. д. № 2061/2005 г. на СРС-ГК, по иск заявен на основание чл. 75 ЗС. Поддържа се, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения по приложение на закона - чл. 295 ГПК (отм.), чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) във вр. с чл. 75 ЗС, както и в нарушение на съществени процесуални правила по преценка на доказателствата по делото, основания за отмяна по см. на чл. 281, т. 3 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обусловено от приетата теза, че по въпросите: 1./ "една и съща ли е правната защита, която получава ищецът по заявен отрицателен установителен иск и по заявен владелчески иск"; 2./ за "съдържанието на иска за собственост по см. на чл. 295 ГПК /отм./, в насока обхваща ли в хипотезите си и заявен отрицателен установителен иск за собственост" и 3./ този за значението на последователността /поредността/ на завеждане на исковете в хипотезите на чл. 295 ГПК (отм.) - за собственост и владелческа защита, възпроизведен с чл. 359 ГПК/ няма съдебна практика, освен цитирано решение на СГС, което обстоятелство налага произнасянето от касационната инстанция с оглед на точното прилагане на закона и в този аспект и за развитие на правото. В срока по чл. 278, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Л. Р., с който се оспорва допустимостта на касационното обжалване, като се поддържа, че съдебния акт на въззивния съд е следвало да се обжалва по реда на обжалване на определенията. Състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба доводи и преценка на данните по делото в правомощията на чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира: С обжалваното въззивно решение е обезсилено решение на първата инстанция по уважения владелчески иск по чл. 75 ЗС на В. Т., след като съдът е приел, че същата е заявила, наред с владелческия иск и иск за собственост срещу същия ответник, поради което и на основание чл. 295 ГПК (отм.) владелческата защита е недопустима. За да постанови съдебния акт, решаващият - въззивен съд е приел, че с предявения владелчески иск по чл. 75 ЗС се защитава владение, но не държане. С разпоредбата на чл. 295 ГПК (отм.) е установено правилото, че ако има заявен иск за собственост /без да се визира под каква форма - установителен или осъдителен, нито положителен установителен или отрицателен установителен/, не може да се предяви и иск за защита на владението, освен ако същото не е отнето след завеждане на иска - /редакцията на чл. 359 ГПК/. Петиторната защита поглъща посесорната доколкото се касае до търсена от съда едновременно защита на правото на собственост и владението на един и същ недвижим имот. По силната от гл. т. на формиране на сила на присъдено нещо по отношение на комплекс от факти, съдебна защита чрез заявен иск за собственост, защитава и факта на владението, като предмет на защита с иска по чл. 75 ЗС. Възприетото в съдебната практика становище, че искът по чл. 75 ЗС е вещен осъдителен иск, предполага недопустимост винаги когато ищецът - владелец по иска по чл. 75 ЗС заявява и иск по чл. 108 ЗС, поради липсата на правен интерес от паралелна защита. Безспорно тази хипотеза се обхваща от чл. 295 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 359 ГПК. Изборът на защита е обусловен от основанието, на което се осъществява владението и/или от характера на самото нарушение. В рамките на заявения посесорен иск не може да се решава въпроса дали владелецът е собственик на имота, ако нарушеното владение се търси и с иск за собственост, то в тези хипотези искът по чл. 75 ЗС е недопустим. Не е недопустим иска по чл. 75 ЗС когато едно лице, заявило владелчески иск за защита на нарушено владение, заявява и установителен вещен иск, с който не търси защита на своето право на собственост на конкретния недвижим имот, а - при наличие на обоснован правен интерес, чрез заявен отрицателен установителен иск претендира да бъдат отречени правата на собственост на лицето, което е "нарушило" владението му, като самото правото на собственост на ответника по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК /чл. 97, ал. 1 ГПК - отм./ не е установено със силата на присъдено нещо спрямо владелеца-ищец по владелческия иск. Предмет на иска по чл. 75 ЗС е факта на владение по отношение на конкретен недвижим имот. Предметът на търсена защита по заявен отрицателен установителен иск е комплекс от факти, установяващи липсата на основания за притежаване на вещното право - правото на собственост /порок на волята при деривативно придобивно основание, наличие на правоизключващи права и др./. Владелческият иск предполага положително установяване на твърдяните факти от страна на ищеца-владелец. В рамките на защитата по отрицателния установителен иск позитивното доказване на фактите за наличие на правото на собственост, в т. ч. и факт на владение на имота на правно основание, е ирелевантно за изхода на спора по същество. При изясняване точния смисъл на законодателя следва да се приеме, че хипотезата по делото - заявен владелчески иск по чл. 75 ЗС за защита на нарушеното владение и отрицателен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) да бъде отречено правото на собственост на ответниците, не се обхваща от приложното поле на чл. 295 ГПК (отм.). С оглед на изложените съображения по приложение на чл. 295 ГПК (отм.) респ. чл. 359 ГПК, настоящият състав намира, че обжалваното решение на въззивния съд е неправилно и следва да бъде отменено. Искът по чл. 76 ЗС се явява процесуално допустим и въззивният съд, в рамките на въззивното производство по чл. 196 и сл. ГПК (отм.), по жалбите на на Л. Р. и "С. Д. - 1" ЕООД, следва да се произнесе по съществото на спора. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и 3 ГПК, състав на ВКС, второ отделение на гражданската колегия