Определение № 512 от 18.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2254/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Юробанк България“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 1613 от 03.07.2020 г. по в.т.д. № 2893/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 15 -ти състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е допълнено в частта му за разноските решение № 41 от 07.01.2020 г., постановено по същото дело, като банката е осъдена да заплати на М. Л. А., Г. Я. А., ЕТ „Гамаком 2 – Г. А.“ и „Силвър Дей – Га“ ЕООД сумата от 1 820 лв., представляваща направени от ответниците разноски във всички съдебни инстанции съразмерно с отхвърлената част на предявените искове. В частната жалба се поддържат доводи за недопустимост на определението, поради липса на представен от ответниците списък по чл. 80 ГПК, а по същество – за неговата неправилност поради неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбите на чл. 78, ал. 3 и ал. 5 ГПК, както и на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Ответниците по частната жалба – М. Л. А., Г. Я. А. – лично и като ЕТ „Гамаком 2 – Г. А.“, и „Силвър Дей – Га“ ЕООД, чрез процесуалния им пълномощник, считат същата за неоснователна, а атакуваното определение за правилно. Твърдят, че списък с разноски е представян във всяко последно съдебно заседание пред съответната инстанция. По отношение на разноските за адвокатско възнаграждение пред инстанциите при разглеждането на спора, сочат, че своевременно са представяли договори за правна защита и съдействие, в които е било отразено, че плащането в съответните договорени размери е извършено в брой. Допълнително аргументират, че процесуалният пълномощник на банката вече е „приел“ обжалваното определение, за което към отговора прилагат изявление за прихващане, отправено до ответниците и получено на 09.09.2020 г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С оглед изхода на спора пред въззивния съд и извършената констатация, че съдебният състав е пропуснал да се произнесе по искането на ответниците за присъждане на разноски при инстанционното разглеждане на спора, молбата по чл. 248 ГПК, депозирана от М. Л. А., Г. Я. А. – лично и като ЕТ „Гамаком 2 – Г. А.“, и „Силвър Дей – Га“ ЕООД е уважена. Съдът е съобразил задължителните указания, дадени в т. 8 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и, че в случая се касае за допълване на въззивното решение, а не за изменението му в частта за разноските, поради което представянето на списък по чл. 80 ГПК не съставлява предпоставка за допустимостта на искането. При произнасяне по подадената молба по чл. 248 ГПК въззивният съдебен състав е преценил, че ответниците са доказали разноски по делото в общ размер на 5 750 лв., от които: по т.д. № 188/2015 г. по описа на Окръжен съд – София за заплатено адвокатско възнаграждение 1 800 лв. и за хонорар за вещото лице 250 лв. или общо 2 050 лв.; по в.т.д. № 2068/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд за заплатено адвокатско възнаграждение 1 800 лв.; по т.д. № 1525/2018 г. по описа на ВКС за заплатено адвокатско възнаграждение 1 200 лв. и по в.т.д. № 2893/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд за заплатено адвокатско възнаграждение 700 лв. Поради това и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК и чл. 294, ал. 2 ГПК е допълнил въззивното решение в частта за разноските като е осъдил банката да заплати сумата от 1 820 лв., представляваща направени от ответниците разноски във всички съдебни инстанции,съразмерно с отхвърлената част на исковете. Атакуваното определение е процесуално допустимо и правилно. При постановяването му е съобразено изцяло задължителното за съдилищата указание, дадено в т. 8 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според което липсата на представен списък по чл. 80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноски. Въззивният съдебен състав е зачел и мотивите към т. 1 от посочения акт на нормативно тълкуване, според които присъждането на разноски по правилата на чл. 78 ГПК е обвързано от тяхното доказване – в договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път, а когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото, в който случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В настоящия случай, във всяка съдебна инстанция ответниците доказват разноски в посочените от въззивния съд в атакуваното определение основание и размери. Съобразяването в пълнота на постановките на Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, обуславя извод за неоснователност на частната жалба срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение на Софийски апелативен съд, като размерът на разноските, дължими на ответниците за всяка от инстанциите съобразно изхода на спора и обжалваемия в съответната инстанция интерес, е определен при спазване на разпоредбата на чл.78, ал. 3 ГПК. Възражението на частния жалбоподател за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, доколкото, с оглед броя на страните и предявените искове, претендираното адвокатско възнаграждение е дори в занижен размер съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Относно твърдението на ответниците по частната жалба, че вземането за разноски вече било „прието“ от банката предвид отправено до тях изявление за прихващане, следва да се посочи, че не би могло при произнасяне по отговорността за разноски по конкретното дело да се въвежда нов предмет, вкл. и относно предпоставките по чл. 103 и чл. 104 ЗЗД. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение