Определение № 146 от 18.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1143/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.1, т.2, вр. чл.248 ГПК. С определение № 454 от 05.11.2021 г. по гр. д. № 92/2021 г. на Смолянския окръжен съд е оставена без уважение молбата на С. Х. О. за изменение по реда на чл.248 ГПК на решение № 200/15.10.2021 г. в частта за разноските. Окръжният съд е приел, че с въззивното решение С. Х. О. е осъден да заплати на С. А. Ч. сумата от 650 лв. разноски по делото. Тъй като С. О. не е направил до приключване на делото във въззивната инстанция възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение, той не може да иска намаляването му до минимума по Наредба № 1/2004 г. в производството по чл.248 ГПК. Частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК е подадена от С. О.. Жалбоподателят поддържа, че не е дал повод за завеждане на дело срещу него, поради което не дължи разноски за производството по това дело. Съдът не обсъдил искането му за присъждане на разноски съобразно чл.7, ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поддържа, че не е могъл да направи възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като към момента на подаване на писмено становище по това дело не е имало доказателства за сторени разноски от насрещната страна. Ответницата С. А. Ч. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна. Излага подробно становище. Върховният касационен съд в настоящия си състав счита, че частната жалба е процесуално допустима, а по същество – неоснователна. Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че срокът за възражение по чл.78, ал.5 ГПК е до приключване на устните състезания в съответната инстанция. В този смисъл е постоянната практика на ВКС, включително и цитираната от ответницата - определение № 13 от 17.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1161/2012 г., IV г. о., определение № 51 от 24.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 271/2010 г., I т. о., определение № 113 от 7.03.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1414/2013 г., II г. о. и др. В съответствие с данните по делото в случая е прието, че както в проведените съдебни заседания, така и в писмената защита въззивникът С. О. не е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от С. Ч.. Неоснователна е тезата на О., че не е могъл да стори това, тъй като към момента на подаденото от него писмено становище по делото не е имало доказателства за такива разноски. Последното писмено становище е от 01.10.2021 г., а още с молба от 13.07.2021 г. по делото е приложен договор за правна защита и съдействие, от който се установява заплатеното адвокатско възнаграждение от 650 лв. Отделно от това доказателства за направените разноски от насрещната страна са могли да постъпят и в последното съдебно заседание, на което С. О. и неговият пълномощник не са присъствали и по този начин се лишават от възможност да направят такова възражение. Неоснователно е и другото възражение – че О. не е станал причина за завеждане на делото. След като има припокриване между имотите на ищцата и на ответника в рамките на спорните 45 кв. м., е налице правен спор за собственост и доколкото той не е уреден по доброволен начин и няма признание на иска, ответникът отговаря за направените от ищцата разноски, след като нейният иск е уважен. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,