Определение № 1243 от 23.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1705/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба от адвокат М. Д. от АК- [населено място]- процесуален представител на ищцата Д. П. Г., против определение №220/26.03.2024г., поправено с определение №368/17.06.2024г., постановени по в.т.д. №204/2023г. по описа на Апелативен съд- Варна, с което е изменено постановеното по делото решение №344/11.12.2023г. в частта за разноските, като е осъден ответникът „Обединена българска банка“ АД, [населено място] да плати на адвокат М. Д. Д. от АК- [населено място], в качеството му на процесуален представител на ищцата Д. П. Г. адвокатско възнаграждение за първа инстанция в размер на 1 000 лева и за втора инстанция в размер на 1 000 лева, или общо 2000 лева по реда на чл.38, ал.1, т.2 Закона за адвокатурата /ЗА/. В жалбата се твърди, че съдът неправилно е изчислил размера на адвокатското възнаграждение, като е присъдил многократно по-малък размер от дължимия. Жалбоподателят оспорва като незаконосъобразен извода, че предявените искове са неоценяеми, като излага подробни съображения, че претенциите с правно основание чл.439 ГПК са оценяеми. Намира, че решаващият състав не е съобразил разпоредбите на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като не е взел предвид броя и цената на обективно съединените искове, минималните размери по чл.7, ал.2 от наредбата, както и обстоятелството, че като адвокат е регистриран по ЗДДС. Предвид изложено, счита, че са налице основания за присъждане на адвокатско възнаграждение за всяка от двете инстанции в размер от по 95 269.44 лева с ДДС или общо 190 538.88 лева с ДДС, поради което претендира да му бъде присъдена допълнително сумата 188 538.88 лева с ДДС, на основания чл.38, ал.2 ЗА. Ответникът по жалбата и по делото „Обединена българска банка“ АД оспорва жалбата, като твърди, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, като прецени данните по делото и становищата по частните жалби, приема следното: Частната жалба е допустима – депозирана е от надлежна страна в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По съществото на частната жалба ВКС намира следното: С решение №344 от 11.12.2023г., постановено по в.т.д. №204/2023г. по описа на Апелативен съд-Варна е потвърдено решение №11/30.01.2023г., постановено по т.д. №130/2021г. по описа на Окръжен съд- Силистра по реда на чл.247 ГПК; отменено е решение №28/06.04.2022г., постановено по т.д. №130/21г. по описа на Окръжен съд- Силистра, поправено с решение №11/30.01.2023г. и изменено с определение №95/26.05.22г. по реда на чл.248 ГПК, като вместо него е признато за установено в отношенията между ищцата Д. П. Г. и ответника „Обединена българска банка“ АД, че ищцата не дължи на банката сумите: 405 162.01 евро, съставляваща главница по Договор за банков кредит №70572/05.08.2010г., Анекс №1/28.01.2010г.; Анекс№2/16.02.2011г.; Анекс №3/30.03.2011г.; Анекс №4/28.04.2011г.; Анекс №5/31.05.2011г.; Анекс №6/28.07.2011г.; Анекс № 7/30.08.2011г.; Анекс №8/29.09.2011г.; Анекс №10/29.12.2011г. и Анекс № 11/30.01.2012г. към него, договорна лихва в размер на 3 492.05 евро, дължима за периода 05.01.2012г. - 04.07.2012г., санкционна лихва за периода от 06.02.2012г. до 25.04.2013г. в размер на 83 703.93 евро, разходи за застрахователни премии в размер на 663.18 лева, дължими съгласно чл.5.9.6. и чл.5.9.7. от договора за банков кредит и платени от банката на 23.08.2012г., разходи за застрахователни премии в размер на 103.73 лева, дължими съгласно чл.5.9.6. и чл.5.9.7. от договора за банков кредит и платени от банката на 29.09.2012г., разходи за застрахователни премии в размер на 87.78 лева, дължими съгласно чл.5.9.6. и чл.5.9.7 от договора за банков кредит и платени от банката на 07.12.2012г., ведно със законната лихва върху главницата от 26.04.2013г. до изплащане на вземането, както и сумата от 29 356.45 лева - разноски по делото, по изпълнителен лист от 30.04.2013 год., издаден по ч.гр.д.№743/2013 год. по описа на Силистренски районен съд, поради погасяване на вземанията по давност. Прието е, че на процесуалния представител на ищцата не се дължи адвокатско възнаграждение. По молба на адв.М. Д.- процесуален представител на ищцата Д. Г. е постановено на основание чл.248 ГПК определение №220/26.03.2024г., поправено с определение №368/17.06.2024г. по същото въззивно дело, с което е уважено частично искането му за изменение на въззивното решение в частта за разноските, чрез присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА, като от претендираната сума в размер от по 95 269.44 лева с ДДС за всяка от двете инстанции /първа и въззивна/ или общо 190 538.88 лева е присъдена сума в общ размер от 2 000 лева или по 1 000 лева дза всяка инстанция. Апелативният състав излага мотиви, че процесуалният представител на ищцата има право на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, но по отношение на претендирания размер намира, че следва да се приложи чл.7, ал.1, т.4 Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения- като за неоценяем иск. Счита, че доколкото предмет на исковата защита не е съществуването или не на самото вземане на банката, т.е. на дълга в материалноправно отношение, а единствено възможността този дълг да бъде събран по принудителен ред, то размерът на дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определен като за неоценяем иск. С оглед изложеното и предвид фактическата и правна сложност на делото, обема на предоставената правна помощ, броя на съдебните заседания и спецификата на производството, решаващият състав определя възнаграждение от по 1 000 лева за всяка инстанция и уважава молбата по чл.248 ГПК до общ размер от 2 000 лева. Настоящият съдебен състав намира, че жалбата е частично основателна. Основателни са оплакванията в частната жалба, че съдът неправилно е счел, че следва дължимото адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ищцата да бъде определено като за неоценяем иск. Няма спор в съдебната практика, че искът с правно основание чл.439 ГПК е оценяем, тъй като има за предмет установяване съществуването на подлежащо на принудително изпълнение вземане. В настоящата хипотеза ищецът оспорва съществуването на подлежащи на принудително изпълнение парични вземания, индивидуализирани по основание, размер и период в исковата молба, като твърди, че са погасени по давност. Обстоятелството, че отрицателният установителен иск на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството по което е издадено изпълнителното основание, не променя характера на търсената защита, нито обосновава извод, че претенцията е неоценяема. Неоснователни са обаче изложените от жалбоподателя доводи, че размерът на дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определен при спазване на минималните размери, посочени в чл.7, ал.2 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде съобразено Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело C-438/22, с което е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. При определяне размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата следва да се съобрази фактическата и правна сложност на делото, процесуалните действия на представителя, обжалваемия интерес. Делото е образувано по искове с правно основание чл.439 ГПК- за установяване недължимост на процесните вземания /произтичащи от договор за банков кредит- главница, лихви, разходи/ поради погасяването им по давност, като ответникът не е оспорвал твърденията на ищцата, че не са предприемани действия по принудително изпълнение на вземанията и че поради изтекла погасителна давност кредиторът е изгубил възможността за принудително изпълнение. Спорът не се отличава с фактическа и правна сложност, като и пред двете инстанции е проведено само по едно открито съдебно заседание и са приети само писмени доказателства. С оглед изложеното и при съобразяване и на материалния интерес, настоящият съдебен състав намира, че дължимото адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2, вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА за процесуалния представител на ищцата е в размер на 12 000 лева с ДДС за първата инстанция и 6000 лева с ДДС за въззивната инстанция. Предвид изложеното, определението на въззивния съд следва да се отмени частично, като на адвокат М. Д. бъде присъдено допълнително още 11 000 лева – адв.възнаграждение за първоинстанционното производство и още 5 000 лева- адв.възнаграждение за въззивното производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение