Определение № 7385 от 01.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1115/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от Д. Е. Д. от гр. София подадена чрез пълномощника му - адв. Икономов, против Определение № 36374/05.11.2025 г., постановено от Административния съд – София град /АССГ/ по адм. д. № 10481/25 г., в частта с която оставена без разглеждане исковата му молба против Министерство на вътрешните работи/МВР/ в частта за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за сумата 63 780,28 лева – за периода 20.03.2018 до 18.11.2020 г., когато не е получавал основно месечно възнаграждение и допълнителните такива, поради незаконното му уволнение- за 32 месеца общо 52 612 лева; положен извънреден труд за всяко тримесечие през соченият период- 3 986 лева; положен нощен труд през този период- 880,20 лева и положен труд на официалните празници през периода- 2 300 лева; както и претенцията му, на основание чл. 9,ал.3,т.2 от Кодекса за социално осигуряване да му бъдат заплатени не внесените от МВР осигурителни вноски дължими с оглед признаване на уволнението му за незаконно и производството по адм. д. № 10481/25 г. по описа на АССГ в тази част е прекратено. За да постанови обжалваното определение, съдът е приел, че спорът е за обезщетяване за имуществени вреди, произтичащи от незаконно уволнение, при което редът за обезщетяване е специален, уреден в Закона за министерство на вътрешните работи/ЗМВР/, поради което е налице хипотезата на чл. 8 ЗОДОВ. В частната жалба се твърди неправилност на определението. Твърди се, че в случая се касае за спор по същество и основателност, а не по допустимост на предявените искове. Ответникът по частната жалба – Министерство на вътрешните работи, чрез процесуален представител- юрк. Цановска оспорва частната жалба като неоснователна. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява частната жалба като допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 230, ал. 1 АПК, от страна по делото, за която подлежащият на обжалване съдебен акт е неблагоприятен. По основателността на частната жалба Върховният административен съд преценява следното: Частната жалба е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал.1 от ЗМВР при незаконно прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР имат право на обезщетение в размер, изчислен по реда на чл. 239 към момента на прекратяването, за времето, през което са останали без работа, но за не повече от 6 месеца. В случая на ищеца е изплатено обезщетението, предвидено в чл.237 ал.1 от ЗМВР, в размер, изчислен по реда на чл.239 от ЗМВР към момента на отмяната на уволнението, за времето, през което е останал без работа, в пълния предвиден размер, за 6 месеца. С посочената уредба имуществената отговорност на органа по назначаване, съответно на държавата, при незаконно уволнение е ограничена до предвидения законов размер на обезщетението. Това се потвърждава и в мотивите на Тълкувателно решение № 4/06.11.2023 г. по т.д. № 2/2021 г. на ВАС на РБ, откъдето следва, че имуществените вреди, причинени от незаконно прекратяване на служебното правоотношение, се обезщетяват само в границите на предвиденото в специалния закон (както е в случая по чл. 237 ЗМВР — шест брутни заплати). Тези специални разпоредби са специални спрямо общия ЗОДОВ и уреждат пълната имуществена компенсация за периода на незаконното уволнение. Тоест, специалните закони, уреждащи статута на държавните служители, включително ЗМВР, съдържат изчерпателна уредба на имуществената отговорност на администрацията при незаконно прекратяване на служебното правоотношение, която ограничава размера на обезщетението до определен брой месечни възнаграждения. Това обезщетение има имуществен характер и цели компенсиране на пропуснатите ползи от невъзможността служителят да получава възнаграждение за съответния период. В този смисъл държавният служител няма право да претендира допълнително имуществено обезщетение по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ над вече предвиденото в специалния закон. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, пр.1 АПК, Върховният административен съд