Определение № 123 от 29.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1923/2015 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ЗД [фирма], [населено място] срещу определение № 2845/18.11.14г., постановено по гр.д.№ 1175/14г., с което Софийският апелативен съд е изменил решение № 1110/03.06.14г. в частта за разноските и е осъдил частния жалбоподател да заплати на Емил И. М., [населено място] сумата от още 882.16 лв. разноски по делото, а на адвокат П. С. сумата от 1130 лв. адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно и моли за неговата отмяна. Ответникът Емил М. оспорва частната жалба. Третото лице – помагач В. Е. счита частната жалба за основателна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира, че частната жалба е допустима, но неоснователна. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е констатирал, че неправилно е разпределил отговорността за разноските, предвид на обстоятелството, че с въззивното решение е присъдил допълнително обезщетение за неимуществени вреди, поради което при изчисляване на разноските на двете страни по компенсация на ищеца по исковете (ответник по частната жалба) следва да се присъди допълнително сумата от 882.16 лв. При така направеното изчисление не е променен размерът на разноските на ищеца, формиран от заплатеното адвокатско възнаграждение, намалено от първоинстанционния съд по реда на чл.78, ал.5 ГПК, и разноски за вещи лица. С определението е присъдено и адвокатско възнаграждение на адв.С., изчислено по Наредба № 1/2004г. Определението е правилно. В частта за присъждане на допълнително на сумата от 882.16 лв. частният жалбоподател не е изложил конкретни възражения или доводи относно определянето на отговорността за разноските. Оплакванията му се свеждат до неяснота на начина на определяне на сумата на разноските. В обжалваното определение въззивния съд конкретно е посочил основанията на всеки от претендираните разходи, както и методиката за изчисляване на разноските по компенсация. Ищецът по иска е бил освободен от заплащане на държавна такса, но не и от заплащане на разноските по делото, поради което изложените в този смисъл основания в частната жалба за недължимост на разноските не са налице. По отношение на определеното възнаграждение на адв.С. искането за присъждане на възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА е заявено с въззивната жалба, в която са посочени обстоятелствата по ал.1, т.2 на чл.38 ЗА. При присъждане на адвокатско възнаграждение по този ред, адвокатът не е задължен да установява пред насрещната страна материалното положение на представлявания, както и обстоятелствата по отношение на това материално положение не подлежат на оспорване по съображения, извлечени от съмнения за злоупотреба с права и опит за заблуда на съда, каквито са заявени в частната жалба. По тези съображения обжалваното определение следва да се потвърди. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд