Определение № 160 от 16.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 676/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№288929/17.11.2020г., подадена от М. А. И. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.К. С., срещу решение №260113, постановено на 18.09.2020г. от Софийски градски съд, Г.О., III-В състав по в.гр.д.№8729/2019г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен искът по чл.79, ал.1 ЗС във вр. с чл.124, ал.1 ГПК, предявен от М. А. И. против И. К. Ц. за признаване за установено в отношенията между страните, че е собственик на 1/2 идеална част от недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], [община],[жк], [жилищен адрес] подробно описан в н.а.№..., н.д.№..../1993г., на основание изтекла придобивна давност в периода от 01.01.2005г. до 31.03.2017г. като неоснователен. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1.Необходимо ли е за придобиването по давност да се демонстрира промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт спрямо собственика; 2.Как следва да се прилагат критериите по упражняване на фактическа власт и намерение за своене върху имота при положение, че ответникът в свое волеизявление пред съд заявява с декларация, че не живее и не ползва имота, а същият се ползва изцяло единствено от ищеца и следва ли да представлява обоснован извод за намерението на ищеца да държи имота лично за себе си и ясно намерение явно да го свои; 3.Представлява ли волеизявлението несъмнен, явен израз на външна изява към несобственик и основание за предприемане на конкретни действия към съответния собственик и отричане на неговите права; 4.Дали с извършването на действия по поддържане и ремонтиране на имота, както и плащане на вноски по ипотека за конкретния имот и данъци в т.ч. такси и др., може ли да се обективира промяната в намерението и представляват ли израз и намерение за явно своене на имота; 5.Как следва да се преценяват действията на ищеца, с които явно се е противопоставил на ответника в конкретния случай да ползва имота и в тази връзка преценката да се основава на съвкупния анализ на всички обстоятелства, имащи значение за формиране извода за несмущавано, непрекъснато, явно и несъмнително упражняване съдържанието на вещно право. Навежда доводи, че в мотивите си съдът неправилно е приложил материалния закон, като не е преценил при постановяване на решението си всички установени обстоятелства с оглед постановяване на законосъобразно решение без при това да посочва кои конкретни обстоятелства има предвид. Практика на ВС и ВКС, в противоречие с която въззивният съд се твърди, че се е произнесъл, в изложението не е посочена. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба И. К. Ц., чрез процесуалния си представител адв.М. К. Р. от САК, изразява становище, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: М. А. И. е предявил срещу И. К. Ц. иск за признаване по реда на чл.124, ал.1 ГПК на правото му на собственост върху 1/2 ид.част от апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с твърдението, че е упражнявал фактическа власт върху този имот явно, необезпокоявано и непрекъснато, с намерение за своене, в периода от 2005г. до предявяването на иска (07.04.2017.). Поддържа, че на 07.03.2005г. апартаментът е придобит по договор за покупко-продажба от Е. Я., с която е живеел на съпружески начала, като скоро след това Е. Я. починала. След нейната смърт твърди, че е продължил да живее в апартамента необезпокоявано до момента, грижил се е за имота, плащал всички разходи, такси и данъци, има постоянна регистрация на този адрес повече от 20 години, ползвал е жилището необезпокоявано от никого, съседи, приятели, близки и познати знаят, че това е постоянният му дом, че е закупил апартамента със собствени средства. Твърди също така, че от 2016г. синът му М. М. И. и ответницата И. К. Ц. като наследници по закон на Е. Я., правят опити да продадат апартамента и е създадено конфликтно положение и напрежение, за което са уведомени и служителите на РПУ-СДВР. В писмен отговор ответницата И. К. Ц. оспорва така предявения иск с твърденията, че като наследник на Е. Я., притежава право на собственост върху 1/2 идеална част от процесния апартамент. Оспорва твърденията на М. И., че е закупил апартамента със собствени средства, като поддържа, че жилището е платено със средства, получени по договор за кредит, погасен след смъртта на наследодателката със средствата от застраховката „Живот“. Твърди, че след смъртта на Е. Я. М. И. е живеел в апартамента като настойник на малолетния М. И., но пред Дирекция „Социално подпомагане“ е заявил, че е в невъзможност да полага необходимите грижи по отглеждането и възпитанието му, поискал е настаняване на детето в специализирана институция, поради което М. е настанен в семейството на М. И. Я., негова баба и майка на Е. Я.. Твърди, че през месец септември, 2009г. в качеството си на собственик, се е нанесла в апартамента заедно с приятеля си, но започнали конфликти относно ползването на помещения в апартамента. Съвместното съжителство продължило 2 години като в този период е търсила съдействие от полицията и е подавала жалба до СРП. Твърди, че партидите за комунални услуги са на нейно име и дори заедно с М. И. са осъдени от „Т. София“ ЕАД за незаплатена топлинна енергия. Оспорва твърденията на ищеца, че е заплащал всички разходи и се е грижел за апартамента, като поддържа, че М. И. е имал качеството „държател“ и не е демонстрирал промяна в намерението, с което е упражнявал фактическата власт върху имота. От фактическа страна по делото е установено, че на 06.07.2004. (н.а.№..., том..., рег.№..., дело №.../2004г.) М. А. И. е продал на П. Ц. П. процесния апартамент, след което на 07.03.2005г. (н.а.№..., том ..., рег.№..., дело №.../2005г.) П. Ц. П. и М. П. П. са продали на Е. Б. Я. същия недвижим имот. Установено е, че Е. Б. Я. е починала на 15.08.2005г. и като наследници по закон е оставила дъщеря И. К. Ц. и син М. М. И., както и че М. М. И., [дата на раждане], е син на М. А. И.. Установено е също така, че със заповед №001-404/09.11.2005г. на Дирекция „Социално подпомагане“ – Б. М. М. И. е настанен в семейството на М. И. Я. поради невъзможност неговият баща М. А. И. да полага грижи за него. С декларация от 02.10.2009г. с вх.№2950/02.10.2009г. И. К. Ц. е заявила пред „Т. София“ ЕАД, че ще използва процесния апартамент за жилищни нужди и желае да бъде открита партида съгласно Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди, като през 2014г. срещу нея и срещу М. М. И. по реда на чл.415 ГПК е образувано производство по предявен срещу тях иск от „Т.-София“ ЕАД за заплащане на цена за продажба на топлинна енергия за периода от м.03.2011г. до м.04.2013г. В молба-становище в производството по образуваното въз основа на тази искова молба гр.д.№33305/2014г. по описа на СРС се съдържа изявлението на М. А. И. в качеството му на законен представител на М. М. И., че действителните собственици на апартамента са И. К. Ц. и синът му М. М. И., а той обитава апартамента след смъртта на Е. Б. Я. и е заплащал потребената топлинна енергия периодично. По делото са представени платежни нареждания, с които М. А. И. е погасявал задължението на Е. Б. Я. по договор за кредит за покупко-продажба на недвижим имот от 02.03.2005г., както и частен документ, удостоверяващ, че М. И. Я., майка на Е. Я., е получила от М. А. И. сумата, която тя е превела за погасяването на този ипотечен кредит. Установено е произнасяне на СРП с постановление от 07.01.2010г. по жалбата на И. К. Ц. срещу М. А. И. за извършени от него действия по самоуправство, като според дадените от живущия в съседство В. И. Г. писмени обяснения, през септември 2009г. И. К. Ц. се е нанесла да живее в процесния апартамент като собственик по наследство, а според дадените от М. А. И. писмени обяснения, той останал да живее в апартамента след смъртта на Е. Б. Я. като законен настойник на сина им М. М. И.. От показанията на разпитаните по делото свидетели М. М. И., А. А. П., К. Н. Б., Р. Г. К., М. И. Я., Е. Ч. С.-Т. е установено, че М. А. И. не е напускал жилището след смъртта на Е. Б. Я., че около 2008-2011г. бабата на ответницата искала да изгони М. И. от апартамента, че И. Ц. е пребивавала в апартамента в периода от 2009 до 2011г. заедно с приятеля си. Тези обстоятелства са приети за установени и взети предвид от въззивния съд чрез извършено препращане към мотивите към първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК. Според въззивния съд от показанията на разпитаните по делото свидетели не би могло да се установи по несъмнен начин обстоятелството, че М. А. И. е упражнявал фактическа власт върху процесния недвижим имот с намерението да го държи като свой, докато е живял в имота с Е. Я., собственик на имота в периода от 07.03.2005г до 15.08.2005г., починала на 15.08.2005г., както и след 15.08.2005г. до 31.03.2017г. и че това намерение е било демонстрирано пред невладеещия собственик И. Ц.. С оглед на това е прието, че не е установен субективният елемент на владението. Прието е, че по делото не е доказано при условията на пълно и главно доказване, че М. А. И. е осъществявал несъмнително и явно владение върху апартамента в периода от 01.01.2005г. до 31.03.2017г. Посочено е, че фактът, че е живял в апартамента след 1993г. и очевидното знание на И. Ц. на този факт не може да обоснове извод за наличие на явно и необезпокоявано владение от страна на М. А. И. върху имота, респ. върху 1/2 идеална част от него, тъй като от събраните по делото доказателства не може да се установи по несъмнен начин обстоятелството дали М. А. И. е имал намерение да държи имота лично за себе си, а ако го е държал за себе си – че е променил намерението си и е започнал да го свои. Изложени са съображения, че промяната в намерението и преобръщането на държането във владение не трябва да остане скрита, а трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия, които трябва да бъдат насочени към съответния собственик и да показват несъмнено, че М. А. И., който е упражнявал фактическата власт, отрича неговите права върху имота и го владее за себе си. Прието е, че само по този начин може да се приеме, че установената в чл.69 ЗС презумпция намира приложение. С оглед на така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението правни въпроси. За да достигне до извода за неоснователността на предявения иск и за недоказаност на елементите от фактическия състав на придобивната давност, въззивният съд е взел предвид установените по делото и имащи значение за осъществяването на твърдяното придобивно основание факти и обстоятелства, вкл. че М. А. И. е живял в имота на съпружески начала заедно със собственика Е. Я. и е останал да живее в този имот след нейната смърт, като в съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че в подобна хипотеза е необходимо да се докаже промяна в намерението, с което е упражнявана фактическата власт върху имота, както и че тази промяна е демонстрирана спрямо собственика на имота И. Ц., т.е. намерила е външна изява в предприемане на конкретни действия. Както ВКС приема последователно в своята практика, за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си (решение № 145/ 14.06.2011 г. по гр.д.№ 627/ 2010 г. на І г.о. на ВКС; решение №115/28.10.2016г., гр.д.№977/2016г., II г.о. на ВКС; решение №37/26.03.2018г. по гр.д.№1969/2017г., II г.о. на ВКС). Съответстващи на практиката на ВКС (т.2 от ТР №4 от 17.12.2012г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№4/2012г.) са съображенията на въззивния съд, че след като владението е съзнателен акт, то следва, че придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните юридически действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения (представляващи субективния елемент от предметното им съдържание), както и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият тези преживявания и представи (представляващо обективния елемент от предметното им съдържание). Съответстват на тази теза и съображенията, че владението не може да бъде съмнително, а то е такова винаги, когато не може да се определи със сигурност дали лицето упражнява фактическата власт за другиго или има намерението да държи имота като свой. А доколкото владението не може да се упражнява тайно по отношение на този, на когото се противопоставя, в съответствие с практиката на ВКС (решение №145/14.06.2011г. по гр.д.№627/2010г. на І ГО на ВКС ) въззивният съд е приел, че чрез него трябва да се демонстрира по недвусмислен начин намерението на владелеца да държи вещта като своя, доколкото общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият (собственикът) няма възможност (поради неведение) да се брани. Така изложените съображения съответстват не само на трайно установената практика на ВКС, но и на данните по делото с оглед обстоятелството, че М. А. е живял в апартамента заедно с Е. Я. до нейната смърт и е продължил да живее в него без да демонстрира каквато и да е промяна в намерението си по отношение на упражняваната фактическа власт, още повече бидейки баща и законен представител на малолетното към 2005г. дете М. И.. Както ВКС приема последователно в своята практика, в подобни хипотези, в които е видно наличието на основание за упражняване на фактическата власт върху един имот, т.е. упражняващият фактическата власт има качеството „държател“, при промяна на обстоятелствата упражняващото фактическата власт лице следва да демонстрира спрямо собственика намерението си да владее имота за себе си (решение №291/09.08.2010г. по гр.д.№859/2009г. на ІІ ГО на ВКС; решение №270/20.05.2010г. по гр.д.№1162/2009г. на ІІ ГО на ВКС; решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г., I г.о. на ВКС). Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание да допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението въпрос. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, който касаторът поставя. На първо място по причина, че изявлението на ответника по предявен установителен иск за собственост, че единствено ищецът по така предявения иск ползва процесния имот, в практиката на ВКС не се възприема като релевантен критерий за намерението, с което предявилото иска лице упражнява фактическата власт. Упражняването на фактическа власт върху един имот е факт от обективната действителност и единствено установеното намерение фактическата власт да се упражнява за себе си определя същата като владение според практиката на ВКС. Неупражняването на фактическа власт върху един имот не лишава собственика на имота от неговото вещно право, особено в хипотеза, при която упражняващото фактическата власт върху този имот лице има качеството „държател“ и това обстоятелство е известно на собственика. Както ВКС последователно приема в своята практика, правото на собственост не се губи с неупражняването му и след като едно лице е придобило право на собственост върху недвижим имот по силата на предвиден в закона придобивен способ, то престава да бъде носител на това право само ако се разпореди с него в полза на друг правен субект, правото бъде отчуждено за държавна или обществена полза (решение №78/14.06.2017г. по гр.д.№3765/2016г. на I г.о. на ВКС и посоченото в него решение №1332/04.01.2007г. по гр.д.№2402/2005г. на IV-A отделение на ГК на ВКС). Според практиката на ВКС волеизявлението на несобственика, насочено към собственика на вещта, представлява несъмнен и явен израз на намерение за своене, но в настоящия случай наличието на подобно изявление от страна на М. А. И., насочено към И. К. Ц. по делото не е установено, напротив в становището по гр.д.№ 33305/2014г. по описа на СРС М. А. И. изрично признава нейните права, т.е. третият, поставен от касатора въпрос, не може да се приеме за относим, доколкото не съответства на данните по делото. Не може да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос, поставен в изложението – по делото не е установено М. А. И. да е извършвал такива действия по поддържането и ремонтирането на процесния апартамент, които да обосноват извод за намерението му да го свои. Установено е плащане само на част от вноските за погасяване на ипотечния заем, като остатъкът е покрит от застрахователя, а плащането на данъци и такси за имота само по себе си не представлява действие, обективиращо промяна в намерението за своене на имота, доколкото е извършвано от лицето, ползващо този имот като жилищен, в който смисъл е и изявлението на М. А. И. съдържащо се в становището по гр.д.№33350/2014г. по описа на СРС. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по петия въпрос, който касаторът поставя в изложението – по делото е установено наличие на конфликти по повод ползването на имота в периода 2009-2011г., но не и действия по отричане правата на И. К. Ц. чрез противопоставяне на нейните действия по ползване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение