Решение № 8381 от 28.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2353/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби, подадени от С. К. П., чрез адв. С. Каров и от Областна дирекция на МВР – Бургас /ОДМВР/, чрез гл. юрисконсулт А. Димчева, срещу Решение № 11229/16.12.2025 г., постановено по адм. д. № 597/2025 г. по описа на Административен съд – Бургас, в съответните отменителна и отхвърлителна части. Касаторът – С. К. П., обжалва съдебното решение в частта, с която е отхвърлен искът му за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 1 500 лв. до пълния претендиран размер от 3 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлена претенцията за обезщетение, основана на фактическото отнемане на свидетелството му за управление на моторно превозно средство. Счита постановеното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа, че действията по фактическото отнемане на свидетелството за управление са извършени в противоречие с приложимите разпоредби на Закона за движението по пътищата и представляват самостоятелно основание за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Излага доводи, че определеното от съда обезщетение не съответства на действително претърпените неимуществени вреди, като не отчита в достатъчна степен продължителността на ограничението, отражението му върху трудовата му реализация и интензитета на преживените негативни емоции. Отправя искане за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което искът бъде уважен изцяло. Ответникът по тази касационна жалба – Областна дирекция на МВР – Бургас не се представлява в проведено съдебно заседание и не взема становище по жалбата. Касаторът – Областна дирекция на МВР – Бургас, оспорва съдебното решение в частта, с която е уважен предявеният срещу нея иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 500 лв., ведно със законната лихва, както и в частта относно присъдените разноски. От касационната жалба се извличат доводи за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа се, че по делото не са ангажирани достатъчно доказателства за настъпили неимуществени вреди, като първоинстанционният съд неправилно е кредитирал единствено свидетелските показания, без те да се подкрепят от други доказателства относно твърдените негативни последици. Навеждат се и доводи, че присъденият размер на обезщетението е завишен, като не е съобразено обстоятелството, че продължителността на действието на принудителната административна мярка е обусловена и от поведението на самия ищец в хода на досъдебното производство. Отправя се искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на ново, с което искът бъде изцяло отхвърлен, а при условията на евентуалност – присъденото обезщетение бъде намалено. Ответникът по тази касационна жалба - С. К. П., чрез процесуалния си представител адв. Каров, я оспорва като неоснователна с аргументи в писмен отговор и в хода на делото с молба да бъде оставена без уважение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на двете касационни жалби. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, след преценка по допустимостта на жалбите, правилността на решението в рамките на наведените касационни основания и извършената служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, неблагоприятен за всяка от тях, и в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледани по същество, двете касационни жалби са неоснователни. Предмет на производството пред Административен съд – Бургас е предявен от С. К. П. иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ срещу Областна дирекция на МВР – Бургас за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 3 000 лв., причинени от отменената като незаконосъобразна Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 23-0769-000750/23.08.2023 г., ведно със законната лихва, както и иск за обезщетение за вреди от фактическото отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство. В хода на производството са приети писмени доказателства, включително материалите по досъдебното производство, постановлението за прекратяването му, както и съдебното решение, с което ЗППАМ е отменена. Разпитан е свидетелят С. Д. Т., чиито показания са относими към преживените от ищеца неудобства, затрудненията в трудовата му реализация, необходимостта да напусне работа и отражението на процесните административни действия върху неговото емоционално състояние. Решаващият съд е приел, че предявеният иск е процесуално допустим и частично основателен. След обсъждане на предпоставките по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ съдът е разграничил претенцията за вреди от фактическото изземване на свидетелството за управление от тази, основана на отменената заповед за прилагане на принудителната административна мярка. Прието е, че фактическото изземване на свидетелството представлява действие по изпълнение на наложената принудителна административна мярка и не съставлява самостоятелно незаконосъобразно действие, поради което искът в тази му част е неоснователен. От друга страна съдът е счел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата по отношение на отменената по съдебен ред заповед, доколкото е налице отменен като незаконосъобразен административен акт, претърпени неимуществени вреди и пряка причинно-следствена връзка между тях. При определяне размера на обезщетението съдът е отчел продължителността на ограничението, настъпилите неудобства в личния и професионалния живот на ищеца, преживените притеснения, стрес и чувство на унижение, както и липсата на доказателства за трайни психически или физически увреждания. При съобразяване критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД е приел, че справедливо обезщетение възлиза на 1 500 лева, като е отхвърлил претенцията за разликата до пълния претендиран размер от 3 000 лева. Присъдена е и законна лихва, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което ЗППАМ е отменена. Обжалваното решение на Административен съд – Бургас е валидно, допустимо и правилно. При разрешаването на правния спор не са допуснати наведените с касационните жалби пороци. Аргументите на страните, релевантните факти и събраните доказателства в хода на първоинстанционното производство са обсъдени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, в резултат на което решаващият съд е обосновал надлежно крайното заключение за частична основателност на предявения иск. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на гражданите от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи при или по повод осъществяване на административна дейност. За уважаването на предявения иск следва кумулативно да бъдат установени наличието на отменен като незаконосъобразен административен акт, настъпили вреди и пряка причинно-следствена връзка между тях. Законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че фактическото изземване на свидетелството за управление не представлява самостоятелно незаконосъобразно действие по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а действие по реализиране на наложената принудителна административна мярка, поради което не поражда самостоятелно основание за обезщетяване извън последиците от самата заповед. Съгласно разпоредбите на чл. 172, ал. 2 и ал. 3 ЗДвП свидетелството за управление се изземва със съставянето на акта за установяване на административното нарушение именно с цел осигуряване изпълнението на принудителната административна мярка. След като в случая е налице издадена заповед за прилагане на принудителната административна мярка, претърпените от ищеца вреди следва да бъдат преценявани единствено като последица от този административен акт, а не и като резултат от самостоятелни незаконосъобразни действия на административните органи. Правилно е отчетено, че в случая предпоставките за ангажиране отговорността на държавата са налице единствено по отношение на отменената като незаконосъобразна Заповед за прилагане на принудителна административна мярка. Неоснователни са доводите в касационната жалба на ОДМВР – Бургас за липса на доказани неимуществени вреди и за неправилно кредитиране на свидетелските показания. От събраните по делото доказателства се установява, че вследствие действието на отменения административен акт ищецът е претърпял негативни емоционални преживявания, свързани с невъзможността да упражнява правото си да управлява моторно превозно средство, настъпилите затруднения в професионалния и ежедневния му живот и последвалите притеснения. Обстоятелството, че свидетелят се намира в близки отношения с ищеца, не е достатъчно основание показанията му да бъдат изключени от доказателствената съвкупност, след като същите са последователни и кореспондират с останалите доказателства по делото. Неоснователни са и възраженията в касационната жалба на С. К. П. относно размера на присъденото обезщетение. При определянето му съдът е обсъдил всички относими по чл. 52 ЗЗД обстоятелства – характера на увреждането, продължителността на ограниченията, отражението им върху ежедневния и професионалния живот на ищеца, както и интензитета на претърпените негативни емоционални преживявания. Наред с това правилно е отчетено, че по делото не са ангажирани доказателства за трайни психически или физически увреждания, както и че част от продължителността на периода, през който принудителната административна мярка е действала, се дължи и на развитието на наказателното производство, включително на направено от самия ищец искане за отлагане на процесуално-следствени действия. При така установените факти определеният размер на обезщетението от 1 500 лв. съответства на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и на установената съдебна практика по сходни случаи, поради което не са налице основания за неговото увеличаване до претендирания размер от 3 000 лв. След проверка на заявените пороци в касационните жалби и служебна такава за приложението на материалния закон, настоящата инстанция намира обжалваното решение за правилно и обосновано. Крайното заключение на решаващия съд се споделя от настоящия касационен състав, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно АПК следва да бъде направено препращане към останалата част от мотивите на първоинстанционния съд. С оглед пълнота следва да се посочи, че искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз обективирано в касационната жалба на С. К. П. е неоснователно. В случая не е формулиран конкретен въпрос по тълкуването или валидността на правото на Европейския съюз, чието разрешаване да е необходимо за произнасянето по настоящия спор, поради което не са налице предпоставките по чл. 267 ДФЕС. По компенсация и с оглед изхода на делото и мотивите за неоснователност и на двете касационни жалби, разноски на страните не следва да се присъждат. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. първо АПК Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,