Решение № 6022 от 03.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1211/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по жалба на В. В. М. от гр. Поморие против Решение № 9718/ 07.11.2025 г. на Административен съд Бургас, по адм. дело №745/2025 г, с което се отхвърля жалбата на В. В. М. от гр. Поморие, [улица], против Заповед №СД-01-62/10.03.2023 г., издадена от оправомощен заместник - министър на правосъдието, с която жалбоподателят е освободен от длъжността „съдия по вписванията“ при Районен съд Поморие и е прекратено трудовото му правоотношение, считано от 27.03.2023 г. В касационната жалба се изтъкват доводи, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на решението на административния съд и отмяна на обжалвания административен акт. Ответникът - министър на правосъдието оспорва касационната жалба и счита същата за неоснователна, а решението на административния съд за правилно, поради което да се остави в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима, а разгледана по същество – тя е неоснователна. С процесното решение Административен съд Бургас е отхвърлил оспорването на Заповед №СД-01-62/10.03.2023 г., издадена от министър на правосъдието, с която жалбопадателят В. В. М. е освободен от длъжността „съдия по вписванията“ при Районен съд Поморие и е прекратено трудовото му правоотношение, считано от 27.03.2023 г. За да достигне до този правен извод първоинстанционният административен съд е установил от фактическа страна, че на основание трудов договор №ЛС-И-1072 от 25.05.2004 г., сключен между В. В. М. и министъра на правосъдието, жалбоподателят е заемал длъжността съдия по вписванията в Районен съд Поморие. На 27.02.2023 г. В. М. е подал молба до министъра на правосъдието, с която поискал на осн. чл. 287, т. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), да бъде освободен от заеманата длъжност по собствено желание, считано от 27.03.2023 г. По повод така постъпилата молба е била издадена оспорената Заповед №СД-01-62/10.03.2023 г. Установява се по делото, че процесната заповед е била подписана от М. Павлова, в качеството на заместник-министър на правосъдието, на която със Заповед №ЛС-01-8/08.03.2023 г., издадена от министъра на правосъдието, е било възложено да изпълнява функциите на министър на правосъдието за периода от 09.03.2023 г. до 10.03.2023 г. Видно от Заповед №КМ-48/15.02.2023 г., издадена от министър-председателя на Република България, министърът на правосъдието е бил командирован в Кралство Белгия, гр. Брюксел, считано от 09.03.2023 г. за участие в Съвет „Правосъдие и вътрешни работи“ през периода 09-10 март 2023 г., като пътуването да се извърши със самолет по маршрута София – Брюксел – София. При тези фактически установявания първоинстанционният административен съд приема, че обжалваната заповед е законосъобразен административен акт и е отхвърлил оспорването срещу нея. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са касационните доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Административен съд Бургас законосъобразно е преценил, че въз основа на Заповед №ЛС-01-8/08.03.2023 г., издадена от министъра на правосъдието, заместник - министърът на правосъдието за срока на отсъствие на титуляра е имал правомощия да освободи от заеманата длъжност и да прекрати трудовото правоотношение с В. В. М.. Компетентността на всеки административен орган е нормативно определена. Издаването на административен акт без необходимата компетентност води до нищожност на акта. В някои случаи нормативни актове предвиждат възможност компетентният орган да делегира на други, подчинени нему органи, да упражняват предоставените му правомощия. Според мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. прието от ОСС на колегиите на Върховен административен съд, предвид необходимостта от непрекъснато функциониране на административния орган, по силата на изрична писмена заповед, отсъстващият титуляр има право да нареди заместването му от друго, подчинено нему лице. За определения период заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем, като върши това от името на замествания орган. Правилно първоинстанционният административен съд е достигнал до извод, че Заповед №ЛС-01-8/08.03.2023 г., издадена от министъра на правосъдието е в съответствие с мотивите на тълкувателното решение на ВАС, касаещи фактическия състав на заместването, тай като е налице изричен писмен акт, съдържащ волеизявление за заместване на титуляра в определен с начало и край времеви диапазон, както и е известно качеството на упълномощеното лице, а именно заместник - министъра на правосъдието. Неоснователни са касационните доводи, че заповедта за оправомощаване на заместник - министъра на правосъдието е издадена в противоречие с предвиденото в разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от Устройствения правилник на Министерство на правосъдието. Съгласно нея функциите на министъра в негово отсъствие се изпълняват от определен за всеки конкретен случай заместник-министър. Разпоредбата на чл. 4, ал.3 от УП на МП урежда първични правни отношения на заместване и не противоречи на чл. 287 ЗСВ. За разлика от делегирането, при заместването не е необходимо в закон да е предвидена възможност за заместване. Тя е следствие на функционалната компетентност на заместника. За определения период заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем, като върши това от името на замествания орган. Действително разпоредбата на чл. 287, т. 2 ЗСВ предвижда освобождаването от служба на съдиите по вписванията, какъвто е и М., да се извършва със заповед на министъра на правосъдието. В случая обаче заместник -министърът на правосъдието е действал в изпълнение на функциите на министъра на правосъдието, респ. като страна в съдебното производство е бил конституиран именно министърът на правосъдието, а не заместник – министъра, което сочи на извод, че последният е имал правомощие да издаде процесната заповед. След проверката по заявените от касатора пороци и служебна проверка за приложението на материалния закон, настоящата инстанция намира, че обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. С оглед изхода на правния спор на ответника по делото се следват поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение, които са дължими от жалбоподателя, тъй като страната се е представлявала от юрисконсулт в съдебното производство и същите се определят на 102, 26 евро. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение