Определение № 302 от 15.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4684/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. К. Ц. против решение № 96 от 2.08.2021 г., постановено по въззивно гражданско дело № 141 по описа за 2021 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение №260028 от 6.11.2020 г. по гр. д. №40 по описа за 2020 г. на Габровския окръжен съд за отхвърляне на предявения от Д. К. Ц. иск с правно основание чл.441 от ГПК против частния съдебен изпълнител В. Ц., рег. № 432 на КСЧИ и район на действие-Габровски окръжен съд, за сумата от 35 111 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение по изпълнително дело № 258 по описа за 2011 г. на частния съдебен изпълнител.

Касаторът твърди, че решението на Великотърновския апелативен съд е неправилно поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси:

1. Относно приложението на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК обжалваното решение противоречи на т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Относно приложението на изменението на чл.112 от ЗЗД от 2.6.2021 г., по която разпоредба липсва практика на ВКС.

3. Правилно ли е приложен законът по настоящото дело?

4. Интересите на взискателите следва да се защитават, но винаги ли е оправдано това?

Ответницата по касационната жалба частен съдебен изпълнител В. Ц. счита, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Великотърновския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество. Претендира за присъждане на 1200 лв. разноски за касационното производство.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховен касационен съд намира следното:

В исковата си молба Д. К. Ц. е заявил, че по образуваното срещу него изпълнително дело № 258 по описа за 2011 г. на ЧСИ В. Ц. са налице два периода с продължителност от повече от две години, през които не са извършвани изпълнителни действия-от 7.11.2011 г. до 8.12.2014 г. и от 8.12.2014 г. до май 2018 г. Съдебният изпълнител обаче е отказал да прекрати изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и по този начин са му причинени вреди, изразяващи се в принудителна продан на имотите му за цена, по ниска от пазарната от 5 111 лв. Освен това, като е продължил с принудителното изпълнение, частният съдебен изпълнител е позволил на неговата длъжница Ф. Д. да закупи чрез договор за цесия част от вземането срещу него и така той е бил лишен от възможността да реализира вземането си срещу нея, претърпявайки вреда от 30 000 лв. Ето защо е поискал от съда да осъди частния съдебен изпълнител да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 35 111 лв.

В отговора на исковата молба частният съдебен изпълнител В. Ц. е заявила, че не е допуснала описаните от ищеца процесуални нарушения, поради което предявените искове са неоснователни.

Габровският окръжен съд е констатирал, че през първия период с молба от 14.01.2013 г. взискателят е поискал налагането на запори върху банковите сметки, а през втория е пожелал с молба от 4.08.2016 г. опис, оценка и публична продан на недвижими имоти и с молба от 17.04.2018 г. –запор върху пенсията на длъжника. Следователно взискателят не е бездействал и съдебният изпълнител не е допуснал нарушение на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. След като изпълнителното дело правилно не е било прекратено, законосъобразно е било и присъединяването на взискателя Ф. Д.. Освен това ищецът не търпи вреди от това действие, а от прихващане на вземането, тоест липсва причинно-следствена връзка между вредата действията на съдебния изпълнител. Ето защо първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове като неоснователни.

Великотърновският апелативен съд се е съгласил с извода на първоинстанционния съд, че през посочените от ищеца периоди взискателят е прекъсвал посредством своите действия двугодишният срок по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Възприел е също и съображението, че прихващането между насрещните вземания на ищеца и Ф. Д. не е породено от действия на частния съдебен изпълнител, а от сключения договор за цесия, към който съдебният изпълнител няма отношение. Освен това е посочил, че перемпцията и погасителната давност са два различни правни института с различни правни последици, които ищецът неправилно смесва. Само давността изключва принудителното изпълнение, но не и перемпцията. Въззивният съд е отказал да приеме нови доказателства поради настъпилата преклузия съгласно чл.266, ал.1 от ГПК, както и да обсъжда нововъведени обстоятелства, обуславящи основателността на исковете. Ето защо Великотърновският апелативен съд е потвърдил решението на Габровския окръжен съд.

Съображенията, с които съдилищата са приели, че частният съдебен изпълнител не е нарушил разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, почиват на констатациите, че взискателят е подавал искания за извършване на изпълнителни действия през периодите, посочени от ищеца. Тези съображения съответстват на мотивите на т.10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, в които е посочено кои са изпълнителните действия, прекъсващи давността. Сред тези действия фигурират насочването на изпълнението чрез налагане на запор и извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на продан. Съответно исканията за предприемане на такива действия възобновяват срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, както е констатирал и въззивният съд. Ето защо разрешението на първия въпрос на касатора не противоречи, а съответства на т.10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК. Нещо повече, дори да се приеме, че съдебният изпълнител е допуснал нарушение на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, това не означава, че дължи обезщетение на касатора за имуществени вреди, поради което изходът на спора не зависи от отговора на първия въпрос. Както е посочил въззивният съд, перемпцията не се приравнява на погасяване на задължението по давност. Ако изпълнителното производство трябва да бъде прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, но вземането все още не е погасено по давност, няма пречка взискателят да се удовлетвори, като поиска образуване на ново дело пред друг или пред същия съдебен изпълнител. Затова при неизтекъл срок на погасителна давност няма причинна връзка между евентуално неправилния отказ от прекратяване на изпълнителното дело и причинени имуществени вреди от продължаването на това изпълнение.

Вторият въпрос на касатора се отнася до допълнението на чл. 112 ЗЗД в ДВ, бр. 102 от 2020 г., в сила от 2.06.2021 г., според което с изтичането на десетгодишна давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването и, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено. Тази разпоредба е напълно неотносима към случая, тъй като изпълнението срещу ищеца е вече осъществено преди влизането и в сила. Предявените искове са за обезщетение за неимуществени вреди срещу съдебния изпълнител и не са основани на твърдение за незаконосъобразност на принудителното изпълнение поради погасяване по давност на изпълняемото вземане.

По третия въпрос съдът не може да се произнесе във фазата на предварителната селекция, а само след допускане на касационно обжалване. Четвъртият въпрос е теоретичен, няма ясно формулирана връзка с изхода на спора и по него въззивният съд не се е произнасял.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Великотърновския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на частния съдебен изпълнител 1 200 лв. разноски за настоящото производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение