Определение № 10623 от 26.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9338/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на А. С., гражданин на Украйна, представляван от пълномощника адв. К. Калчев, против определение № 32120 от 13.08.2026г., постановено по адм. дело №9242/2026г. на Административен съд – София-град, с което подадената му жалба е оставена без разглеждане, а производството по делото е прекратено. В частната жалба са релевирани възражения за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост. Направено е искане атакуваното определение да се отмени. В срока по чл. 232 от АПК не е постъпило възражение от ответника. Върховният административен съд, в настоящия състав на четвърто отделение, намира частната жалба за подадена от надлежна страна, в срока по чл. 230 от АПК и насочена срещу съдебен акт, който прегражда по-нататъшното развитие на производството, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд – София-град е образувано по жалба на А. С., гражданин на Украйна, срещу отказ обективиран в писмо №КОВ-1500-5302/06.07.2026г. на началник отдел „Национален визов център“ МВнР, изпратено на процесуалния представител на жалбоподателя във връзка с молба, с която е отправил искане до консулския отдел при МВнР, А. С. да подаде заявление за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в Генералното консулство на република България в гр. Белград, Република Сърбия. С оспореното определение съдът е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т. 1 от АПК приемайки, че писмото предмет на съдебен контрол не притежава белезите на административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, тъй като със същото се уведомява апликанта за предпоставките за подаване на виза, но същото не представлява отказ за издаване на виза. Съдът е приел, че писмото не представлява отказ да бъде прието заявление за виза, тъй като такова заявление не е било подадено пред компетентен орган по реда на Наредбата. Административния съд е установил, че не е предвидена процедура по даване на разрешение на кандидатите да подават заявления в друга от предвидената в чл. 11, ал. 4 от Наредбата държава. В заключение съдът е приел, че в настоящия случай не е било образувано производство по заявление за издаване на виза, а единствено е даден отговор на искане да се разреши на чужденеца да подаде заявление за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в Генералното консулство на Република България в гр. Белград, Република Сърбия, писмото няма самостоятелно правно действие и не създава задължения, нито непосредствено засяга права, свободи или законни интереси на чужденеца. Определението е правилно. Същото е постановено в съответствие с материалния закон, както и че актът на съда е подробно и надлежно обоснован с направения от първоинстанционния съд внимателен анализ на условията и реда за подаване на заявления за издаване на визи. В случая безспорно е установено, че на А.С., гражданин на Украйна, е предоставен достъп до пазара на труда на основание чл.33к от ЗЧРБ за срок от пет години (писмо на МВР- дирекция Миграция“ с рег.№ 536400-59527/02.06.2026г. Въз основа на това Ес Би Тек (Глобъл) Лимитед – Клон България КТЧ е поискало от дирекция „Консулски отношения“ при МВнР разрешение А.С да подаде заявление за издаване на виза за дългосрочно пребиваване пред Консулската служба на Посолството на Република България в Белград, Сърбия, поради липсата на възможност същия да подаде заявлението си на място в държавата на постоянно местоживеене (Украйна) поради наличието на извънредни обстоятелства, а именно хуманитарни условия и несигурността на положението в Украйна вследствие на продължаващата там война. С разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (Наредбата) е уредено, че визите се издават от дипломатическите и консулските представителства на Република България или от такива представителства на друга държава членка, прилагаща изцяло достиженията на правото на Европейския съюз от Шенген, с която Република България има сключено споразумение за представителство за приемане на заявления за визи и за издаване на визи. А условията и реда за подаване на заявления за издаване на визи са регламентирани в чл. 11 и чл. 12 от Наредбата, като в чл. 23 е предвидено, че заявлението за издаване на виза в дипломатическите и консулските представителства се приема от компетентно длъжностно лице или консулски сътрудник, а на граничните контролно-пропускателни пунктове - от органите за граничен контрол. Съгласно чл. 11, ал. 4 от Наредбата заявлението за издаване на виза за дългосрочно пребиваване се подава само в дипломатическите и консулските представителства по постоянното местоживеене на кандидата или в тези представителства, които са акредитирани за държавата на постоянното местоживеене на кандидата. В ал. 5 се сочи, че кандидатите за виза по ал. 4, които пребивават на законно основание в трета държава, различна от държавата на постоянното им местоживеене, могат по изключение да подадат заявление в тази трета страна след обосноваване на причините за това и ако завръщането им в страната по постоянно местоживеене е гарантирано В ал. 6 е предвидено, че в хуманитарни и нетърпящи отлагане случаи заявление за издаване на виза може да се подава и в държави извън предвидените в ал. 3 - 5. В настоящия случай, правилно съдът е приел, че волеизявленията на Началник отдел „Национален визов център“, изложени в писмо с №КОВ-15-00-5302/06.07.2026г., не съдържат елементите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК. В действителност със същото се отговаря на жалбоподателя по повод питане отправено с молба от Ес Би Тек /Глобъл/ Лимитед – Клон България КЧТ адресирано до МВнР, Дирекция „Консулски отношения“. С обжалваното писмо, А. С. е уведомен за реда за издаване на виза, както и че му е указана възможността, в случая че счита, че здравето и животът му ще бъдат застрашени ако напусне територията на България и се завърне в държавата на постоянното му местоживеене, за да подаде заявление за виза за дългосрочно пребиваване, то същия има възможността отново да подаде заявление за получаване на временна закрила, която му дава право на легално пребиваване в България. Видно от съдържанието на това писмо не се засягат непосредствено права, свободи или законни интереси на жалбоподателя, а той е уведомен, за реда за подаване на заявление за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в българско дипломатическо и консулско представителство, същото по естеството си не представлява отказ за издаване на виза. По своя характер писмото не е индивидуален административен акт, с който пряко се признават, отказват права на жалбоподателя или се засягат негови интереси. Права и интереси на жалбоподателя биха били засегнати при изричен или мълчалив отказ за издаване на съответен административен акт от компетентност на органа, какъвто не е налице. В частната жалба се излагат твърдения, че в случая се оспорва отказ да се издаде предварително разрешение за подаване на заявление за виза за дългосрочно пребиваване. Настоящият съдебен състав, приема че нито в ЗЧРБ, нито в НУРИВОВР е предвидена подобна процедура по даване на разрешение на кандидатите да подават заявления в държава, различна от предвидената в чл. 11. ал. 4 от Наредбата. Касационната инстанция приема, че подадената молба от Ес Би Тек Лимитед – Клон България КЧТ не представлява заявление за издаване на виза в някоя от хипотезите на чл.11, ал.4, 5 или 6 от НУРИВОВР, нито е основание за започване на друга процедура, уредена в ЗЧРБ или Наредбата. При тези констатации правилно първоинстанционния съд е приел, че оспореното писмо не представлява индивидуален административен акт, който да подлежи на съдебен контрол. С посоченото писмо адресатът е уведомен единствено за предпоставките за подаване на виза, но същото не представлява отказ, който да създава задължения или да засяга права, свободи и законни интереси на чуждия гражданин или дружеството. С оглед гореизложеното частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение на АССГ като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение