Решение № 119 от 18.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 593/2012 г.

Решение № 119 от 18.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 593/2012 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 ГПК. Допуснато е по касационна жалба от страна на процесуалния представител на М. Д. С., Д. М. С. и Д. Д. С. срещу решение № 492/16.03.2012 г. на Софийски апелативен съд/ САС/по в. гр. д. № 4004/2011 г., В ЧАСТТА, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която СГС е уважил субективно съединените искове на ищците за сумата от 100 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди причинени от непозволено увреждане по чл. 50 ЗЗД по отношение на ответника [фирма] - [населено място]. Излагат се доводи и оплаквания за недопустимостта на въззивното решение в тази част, поради липса на въззивна жалба от страна на ответника [фирма] - [населено място]. Ответникът по касационната жалба изразяват становище за нейната неоснователност в отговор на същата В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят твърди наличие на основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за обхвата на процесуалните правомощия на въззивния съд по чл. 209 от ГПК (отм.) да обезсилва решение на първата инстанция в частта на произнасяне по иск, който не е предмет на въззивното обжалване. С определение № 866 от 23.11.2012 г. постановено по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, поради констатация за вероятна недопустимост на въззивното решение, поради липса на въззивна жалба от страна на ответника [фирма] - [населено място]. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: Настоящият състав на ВКС приема следното: По отношение на субективно съединените искове на ищците за присъждане на сумата от 100 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди причинени от непозволено увреждане по чл. 50 ЗЗД срещу ответника [фирма]- [населено място], които са били уважени изцяло, въззивният съд е констатирал, че това дружество е променило правно-организационната си форма от ООД в АД още преди завеждането на исковата молба по спора в съда, с оглед на което ответник с такова наименование в търговския регистър не е съществувал. С оглед така приетото е счел произнасянето по иск срещу несъществуващ ответник от страна на първоинстанционния съд за недопустимо и е обезсилил решението в тази част при липса на въззивно обжалване от страна на ответника [фирма] - [населено място] и при наличие на надлежно сезиране само от страна на ищците В ЧАСТТА за отхвърляне на исковете им срещу другия ответник [фирма]-гр. София за сумата от 100 000 лева. По допустимостта на така постановеното съдебно решение: Касационната жалба е основателна. Съгласно т. 1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., се приема, че преди да разреши спора по същество, съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото. В случая въззивната жалба на двете дружества -ответници по иска е върната с определение от 12.01.2011 г. по гр. д. № 839/05 на СГС, ГК, 3 състав, поради невнасяне в срок на държавна такса. С определение № 445/21.03.2011. по ч. гр. д. № 778/11 на САС определението за връщане е потвърдено, а с определение на ВКС, II т. о. № 858/02.11.2011 г. по ч. т. д. № 777/2011 г. е потвърдено определение на САС за отказ за възстановяване на срок за касационна обжалване на първото определение. Следователно срещу първоинстанционното решение не е било налице сезиране на въззивния съд с жалба от ответниците в частта от първоинстанционното решение, с която е бил уважен искът срещу [фирма]. При това положение въззивният съд не е следвало изобщо да се произнася по решението на първата инстанция по него и служебно да прогласява неговата недопустимост при липса изобщо на жалба в тази част. Това категорично следва от разпоредбите на чл. 209 ГПК-отм. във връзка с чл. 208, ал. 2 ГПК-отм. и е предмет на третиране в задължителната практика на ВКС- т. 14 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г., относно обхвата на пределите на проверката, която въззивният съд извършва служебно по допустимостта на първоинстанционното решение, която е лимитирана само по иска, по който решението се обжалва. В останалата част по отношение произнасянето по искове извън обхвата на сезиране от жалбоподателя решението е влязло в сила и е породило благоприятните за него последици и служебното /без жалба от противната страна/ коригиране, поради недопустимост би довело до недопустимото от гледна точка на закона /чл. 208, ал. 2 ГПК-отм./ влошаване на неговото положение. Самото произнасяне от страна на въззивния съд в частта на съдебното решение на първата инстанция, с която същата се е произнесла по иск, по който същото е влязло в сила, поради липса на жалба е недопустимо и подлежи на обезсилване, съгласно чл. 293, ал. 4 ГПК във връзка с чл. 270 ГПК. В полза на касатора следва да се присъдят разноските му пред настоящата инстанция в размер на 2030 лева-държавна такса по допускане и разглеждане на касационната жалба. Водим от горното ВКС, състав на Второ търговско отделение