Определение № 329 от 24.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2449/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ищеца по делото Г. А. Ч., частна касационна жалба срещу определение № 33/13.03.2020 г., постановено по възз. частно гр. дело № 41/2020 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 12/04.01.2020 г. по гр. дело № 1171/2019 г. на Плевенския окръжен съд в частта, с която исковата молба на жалбоподателя срещу частен съдебен изпълнител (ЧСИ) И. Х. е върната в частта по искането (петитума) за установяване на незаконни действия на същия ЧСИ и че задължението по изпълнителен лист от 28.03.2016 г. е погасено по давност, и е прекратено производството по тези две искания. Частната касационна жалба (предвид и уточнението за отстраняване нередовностите ѝ, направено чрез адв. Е. Е.-Т.) е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното определение. В изложението към частната касационна жалба (също чрез адв. Е. Е.-Т.), като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: „допустимо ли е по реда на настоящото производство да се прави възражение за погасени по давност задължения в изпълнителния процес“. Поддържа се, че този правен въпрос е от съществено значение за точното прилагане на закона и косвено – за развитието на правото, но без да се излагат каквито и да било съображения в тази насока, както и че въпросът е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, но без да се сочат конкретни актове на касационната инстанция. За да постанови обжалваното въззивно определение, апелативният съд е споделил извода на първата инстанция, че са процесуално недопустими двете посочени по-горе искания в петитума на исковата молба на жалбоподателя – за установяване на незаконни действия на ответника ЧСИ И. Х. по изп. дело № 1045/2019 г. и за установяване, че задължението по изпълнителен лист от 28.03.2016 г., предмет на изпълнението, е погасено по давност. За да достигне то този извод въззивнят съд е установил, че с исковата си молба жалбоподателят е предявил срещу посочения ЧСИ осъдителен иск по чл. 74 от ЗЧСИ за обезщетение в размер 25 500 лв. на неимуществени вреди, причинени му от незаконосъобразни действия на ответния ЧСИ по посоченото изпълнително дело, включително – с това, че последният не прекратил изпълнителното производство, което жалбоподателят счита за недопустимо поради това, че вземането, предмет на изпълнението, било погасено по давност. С оглед така установеното, въззивният съд е приел, че излагането в исковата молба на обстоятелствата относно противоправните (незаконосъобразни) действия на ответника-ЧСИ е необходима част от исковата претенция по чл. 74 от ЗЧСИ, тъй като те са елемент от фактическия състав за реализиране на отговорността за вреди на съдебния изпълнител, и в този смисъл – установяването на тези противоправни (незаконосъобразни) действия на ответника, включително – поведението му при констатация за погасяване по давност на посоченото в изпълнителния лист вземане, предмет на изпълнението, попада в рамките на съдебната защита, предприета от жалбоподателя с осъдителния иск по чл. 74 от ЗЧСИ, поради което самостоятелен установителен иск за съществуването им е недопустим. Видно от изложеното, формулираният от страна на жалбоподателя правен въпрос нито е обуславящ правните изводи на въззивния съд, изложени в мотивите към обжалваното определение, нито е от значение за изхода на настоящото частно производство, поради което този въпрос не съставлява основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Възражението за погасяване по давност на задълженията, предмет изпълнителното производство, има място единствено в отношенията между длъжника (в случая жалбоподателя) и взискателя (кредитора), включително ако е предявен иск по чл. 439 от ГПК (какъвто жалбоподателят не е заявил по делото), но не и в отношенията между ищеца (също жалбоподателя), претендиращ обезщетение за вреди с иска по чл. 74 от ЗЧСИ, и ЧСИ – ответник по този иск. В случая жалбоподателят-ищец не е и правил с исковата си молба „възражение“ за изтекла погасителна давност, а както е приел и въззивният съд, е изложил твърдения за незаконосъобразност на действията на ответника-ЧСИ, които съставляват основание на осъдителния иск по чл. 74 от ЗЧСИ, и съгласно трайно установената съдебна практика, не могат да бъдат предмет на самостоятелен установителен иск, по който ответник е ЧСИ. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от страна на жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение