Определение № 2105 от 22.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3192/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 18310 от 07.07.2025г., подадена от С. Л. М. чрез адв. В. Д. против решение № 661/21.05.2025г., постановено по в.гр.д. № 2517/2024г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4242 от 12.07.2024 год., постановено по гр.д.№ 9026/2023 год. по описа на СГС, за отхвърляне на предявените от С. Л. М. против Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на сумата от 94 795.04 лева, представляваща обезщетение в размер на законната лихва, начислена върху сбора от иззетите от ищеца суми от 250 лева и от левовата равностойност на сумата от 37 720 евро, което обезщетение е дължимо за периода 17.06.2007 г. до 16.01.2019 г. за причинени имуществени вреди, изразяващи се в невъзможност ищецът да разполага със собствените си парични средства за този период, ведно със законната лихва върху претендираното обезщетение от дата на подаването на исковата молба до окончателното плащане, както и за сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени в същия период неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания от неоснователното му третиране като обвиняем и осъден, търпящ наказание конфискация, както и от отнетата му невъзможност да използва собствените си пари във връзка с образуваното ДП № 27/2006 г. по описа на НСлС, пр. пр. № 402/2006 г. по описа на СГП, отделено впоследствие в ДП № 9/2012 г. по описа на НСлС, ведно със законната лихва върху претендираното обезщетение от дата на подаването на исковата молба до окончателното плащане. В жалбата се поддържа наличие на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд не е формирал собствени мотиви и не е обсъдил всички правнорелевантни факти, доказателства и доводи, изграждайки решаващите си изводи на база невъведени от страните твърдения. Сочи се също неправилност на извода, че ищецът не е собственик на иззетите парични средства. Моли се за отмяна на обжалваното решение и пълно уважаване на исковата претенция. Претендират се разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касацонния контрол. Формулирани са следните правни въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд в решението си да обсъди всички оплаквания във въззивната жалба? 2/ Длъжен ли е въззивният съд да проведе пълна и цялостна проверка по съществото на спора, вкл. материалноправна и процесуалноправна законосъобразност, доказателствена преценка, правилно приложение на правилата за доказателствена тежест, проверка на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд? 3/ Допустимо ли е съдът, разглеждащ гражданскоправен спор, да гради доказателствените си изводи въз основа на материали от досъдебно производство и по-конкретно – от протоколи за разпит на свидетел, който формално е нямал качеството на обвиняем, но наказателното производство е водено срещу него? 4/ Достатъчно ли е осъществяването на фактическа власт (държане) върху парични средства в брой (банкноти), за да се признае държателят им за техен собственик, или е необходимо същият да разполага с други доказателства за придобиването на правото си на собственост върху същите? В писмения си отговор ответникът по делото, ответник и по касация, Прокуратура на Република България поддържа, че жалбата е неоснователна и не са налице предпоставки за допускане на решението до касационна проверка. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение съобрази следното: Въззивният съд е разгледал искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на имуществени и неимуществени вреди, произтичащи от неправомерно изземване на парични средства. Приел е от фактическа страна, че с протокол от 17.06.2007 г. в хода на ДП №9/2012 г. по описа на НСлС са иззети от сейф №*, находящ се в обществен трезор на ЕТ „*“ в [населено място], нает по договор за наем №*от * г. от С. Л. М., документи, вещи и банкноти, сред които и сумите 37 720 евро и 250 лева, както и че с постановление от 16.01.2019 г. на прокурор на СГП е прекратено ДП № 9/12 г. по описа на НСлС, пр. пр. 457/2012 г., по описа на СГП, като прокурорът е постановил и връщане на иззетите парични средства и приобщени като веществени доказателства по делото – 37 720 евро, 250 лева, 17 щатски долара, 10 швейцарски франка, 5 канадски долара на С. М.. От протокол за разпит от 25.11.2008 г. въззивният съд приел, че ищецът в качеството си на свидетел по воденото досъдебно производство е заявил, че сейфът, от който са били иззети сумите е нает с цел да съхранява семейни спестявания и по-ценни вещи; че родителите му прекарват повечето време в провинцията и по негов съвет през 2001 г. е нает сейфа; че баща му е работил около 30 години в Б. и е спестил доста пари от задгранични пътувания; че сестра му, която живее от 1997 г. във Франция и е френски гражданин, е изпращала на родители им всеки месец между 100 до 300 евро, а когато е идвала в България е оставяла понякога и по 2000-3000 евро; че той е носил парите в сейфа, като най-често му ги е давал баща му. На база тези фактически констатации въззивният съд извел извод, че въпросът чия собственост са процесните парични средства е иревантен за правото на ищеца да иска тяхното връщане, тъй като той се явява правоимащ по смисъла на чл.111, ал.2 НПК, но обстоятелството на кого принадлежат сумите е пряко относим към твърденията на ищеца за наличието на претендираните вреди под формата на пропусната полза, изразяваща се в невъзможността да ги използва като негови спестявания за задоволяване на личните си нужди. Счел, че нито в досъдебното производство, нито по настоящото дело се установяват такива факти, които да обосновават извод, че лично ищеца е търпял вреди от невъзможността да извлича доходи от средствата чрез събирането им под формата на граждански плодове /лихва/, като дори и естеството на мястото им на влагане – в касета в обществен трезор, а не по банкова сметка, изключва възможността да е генериран доход под форма на лихва до момента на изземването им. С оглед установеното, че ищецът е държал средствата в наетия от него сейф за други лица, предвид изричното му твърдение пред органите на досъдебното производство, че парите не са негова собственост, а на роднините му, както и субективното му отношение към тях, дало основание на въззивния съд да приеме, че ползването на паричните средства не е било за негови лични нужди, нито по начин, по който би могъл да реализира приходи от тях и то в негова полза, а не в полза на собствениците на средствата, поради което и била отречена възможността в патримониума на ищцовата страна да настъпи твърдяната имуществена вреда. По отношение неимуществените вреди, изразяващи се в лишаване от възможността ищецът да заплати лечението си, вследствие на претърпяна през 2013 г. катастрофа или да отиде на погребението на сестра си във Франция през 2017 г. въззивният съд приел, че не са в пряка причинно-следствена връзка с иззетите суми по досъдебното производство, тъй като доказателства в тази насока липсвали. В този смисъл постановил и крайния си акт. При тези данни настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационен контрол. Първите два въпроса, с оглед направеното от касатора позоваване на противоречие с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС обобщено касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички оплаквания, доказателства, доводи и възражения на страните. Макар и обуславящ, този въпрос не е решен в противоречие с приетото в посочения тълкувателен акт. Въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства, доводи и възражения на страните. Поддържаната от касатора теза, че правните изводи на решаващия състав са изградени върху невъведени и безспорни факти, както и че съдът е приел, че ищецът всъщност не бил собственик на парите не кореспондират с данните по делото. Въззивният съд е посочил, че въпросът чия собственост са паричните средства е ирелевантен за правото на ищеца да иска връщането им, а позоваването на дефинитивната императивна норма на чл.111, ал.2 НПК не е в противовес с диспозитивното начало в гражданския процес. Съдът е задължен да приложи императивните правила дори да няма позоваване от страните. Третият и четвъртият въпрос не са обуславящи. Действително въззивният съд е ценил протокол за разпит на свидетел по досъдебното производство, но в исковото производство този протокол има значение на извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт и е допустимо доказателство. Тези показания имат характера на документ, притежаващ доказателствена сила за фактите, неизгодни за неговия издател. Затова извънсъдебно признание на страната, съдържащо се в свидетелски показания или обяснения пред органите на предварителното производство, не може да бъде игнорирано от гражданския съд, а следва да бъде обсъдено и взето предвид при постановяване на решението. Въпросът за фактическата власт върху паричните средства и отношението й спрямо преценката за правото на собственост върху тях пък изобщо не е бил обсъждан от страна на въззивния съд. При този изход на делото в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 евро. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на второ гражданско отделение